— Били! — възкликва Ник и го целува по двете бузи със звучно млясване. Усмивката му е ослепителна. — Били, човече, радвам се да те видя!
— И аз се радвам да те видя, Ник. — Били се оглежда. — Обикновено отсядаш на по-хубави места. — Смълчава се за миг. — Не се обиждай.
Ник се разсмива. Смехът му е звънък и заразителен, в тон с усмивката. Макинтош също се разсмива, а Логан се усмихва.
— Имам едно местенце в западната част на града. Ползвам го временно. Може да се каже, че наглеждам къщата на приятел. В предния двор има фонтан с голо момченце, как им викаха на тези…
„Херувимчета“, мисли си Били, но си мълчи и продължава да се усмихва.
— Все тая, някакво дете, дето пикае вода. Ще го видиш, ще го видиш. Не, тази къща не е моя, Били. За теб е. Ако решиш да приемеш работата, разбира се.
3.
Ник го развежда из къщата.
— Напълно обзаведена е — уверява го, сякаш ще му я продава. В известен смисъл цели именно това.
Тази къща има втори етаж с три спални и две бани, втората малка, вероятно за децата. На първия етаж има кухня, хол и трапезария, толкова тясна, че прилича по-скоро на ниша. По-голямата част от мазето е преустроена в дълго, настлано с мокет помещение с голям телевизор в единия край и маса за пинг-понг в другия. Лампите са монтирани върху релса. Ник я нарича „стаята за отдих“ и там сядат.
Макинтош ги пита дали искат нещо за пиене. Казва, че има безалкохолно, бира, лимонада и студен чай.
— Аз искам коктейл „Арнолд Палмър“ — поръчва Ник. — Наполовина лимонада, наполовина студен чай. С много лед.
Били казва, че и той ще пие същото. Говорят на общи теми, докато напитките пристигнат. Обсъждат времето, колко е горещо в тази част от южните щати. Ник се интересува как е минало пътуването. Били отвръща, че е пътувал спокойно, но не споменава откъде е хванал самолета, а Ник не го разпитва. Ник пита: „Гледаш ли какви ги върши шибаният Тръмп?“ и Били отвръща, че гледа. С това разговорът се изчерпва, но за щастие в този момент Макинтош пристига с две високи чаши на поднос, оставя ги и излиза. Тогава Ник започва да говори по същество.
— Когато се обадих на твоя човек Бъки, той спомена, че искаш да се оттеглиш.
— Да, обмислям го. Много време се задържах. Прекалено много.
— Вярно е. На колко години си, между другото?
— На четирийсет и четири.
— С това ли се занимаваш, откакто съблече униформата?
— Горе-долу. — Били е убеден, че Ник знае всичко това.
— Общо колко?
Били свива рамене.
— Не помня точно. — Седемнайсет са. Осемнайсет, ако брои първия, мъжа с гипсираната ръка.
— Бъки каза, че би поел още една поръчка, ако цената е подходяща.
Изчаква Били да попита. Били си мълчи, затова Ник продължава:
— Цената е много подходяща. Ако изпълниш поръчката, можеш да прекараш остатъка от живота си на някое топло местенце. С коктейл в ръка, излегнат в хамак. — Отново пуска ослепителната усмивка в действие. — Два милиона. Петстотин хиляди предварително, останалите после.
Подсвирването на Били не е част от представлението, което в мислите си нарича тъпака — лицето, което показва пред типове като Ник, Франк и Поли. То е като предпазен колан. Слагаш си го не защото очакваш да катастрофираш, а тъй като никога не се знае кой може да изскочи срещу теб на някой остър завой. Същото важи и за житейския път, където хората непрекъснато кръшват встрани и навлизат в насрещното движение.
— Защо толкова много? — Най-голямата сума, която е получавал за поръчка, е седемдесет хиляди. — Не става въпрос за политик, нали? Защото не поемам такива поръчки.
— Ни най-малко.
— Лош човек ли е?
Ник се разсмива, поклаща глава и поглежда Били с искрена симпатия.
— Все същия въпрос задаваш.
Били кимва.
Тъпакът може и да е преструвка, но това е вярно: приема поръчки само за лоши хора. Така съвестта не го гризе. Вярно, изкарва си прехраната, като работи за лоши хора, но не се чувства изправен пред морална дилема. Няма нищо против лоши хора да му плащат, за да убива други лоши хора. Възприема се като боклукчия с пушка.
— Много е лош.
— Добре…
— Освен това двата милиона не са от мен. Аз съм само посредникът и получавам нещо като комисиона. Тя няма да се приспадне от твоите пари, ще си я получа отделно. — Ник се привежда напред, отпуснал ръце между бедрата си. Втренчва се в Били със сериозно изражение. — Мишената е професионален стрелец като теб. Само че този тип никога не пита дали поръчаният е добър или лош човек. Това не го интересува. Ако парите го устройват, изпълнява поръчката. Засега ще го наречем Джо. Преди шест или седем години, не е важно, въпросният Джо очисти петнайсетгодишно хлапе на път за училище. Детето лошо ли беше? Не. Всъщност беше отличен ученик. Но някой искаше да изпрати послание на баща му. Джо беше вестоносецът.