— А! Да! Естествено! Каквото поиска, нали? — Хоф се оглежда, вижда, че наблизо няма хора, но въпреки това снижава глас. — Ремингтън 700.
— М24. — Това е армейската класификация.
— Моля? — Хоф бръква в задния си джоб, вади портфейла си и го отваря. Изважда листче и го поглежда.
— М24, точно така.
Понечва да прибере листчето в портфейла, но Били протяга ръка.
Хоф му го подава. Били го прибира в своя джоб. По-късно, преди да отиде да види Ник, ще го изхвърли в тоалетната в хотелската стая и ще пусне водата. Нищо не бива да се записва. Надява се, че този тип Хоф няма да се окаже проблем.
— Оптиката?
— Ъ?
— Мерникът. Прицелът.
Хоф изглежда объркан.
— Какъвто поиска ти взех.
— И неговия модел ли си си записал?
— Да, на листчето, което ти дадох.
— Добре.
— Значи… инструментът е в…
— Не е нужно да знам къде е. Още не съм решил дали ще приема поръчката. — Всъщност е решил. — Сградата има ли охрана? — Въпрос, какъвто би задал тъпакът.
— Да. Естествено.
— Ако приема работата, аз ще уредя пренасянето на инструмента до петия етаж. Наясно ли сме с това, господин Хоф?
— Да, разбира се — отговаря Хоф с облекчение.
— Мисля, че това е всичко. — Били става и му подава ръка. — Приятно ми беше да се запознаем. — Не му е приятно. Били няма доверие на този мъж, а смотаната му рехава брада е отвратителна. Та коя жена би целунала уста, обрамчена от рижава четина?
Хоф му стисва ръката.
— И на мен, Били. Просто в момента съм малко пристиснат. Чел ли си една книга — „Героят с хиляди лица“?
Били я е чел, но поклаща глава.
— Трябва да я прочетеш. Аз прехвърлих набързо литературните работи, за да стигна до същинската част. Не съм от хората, които си губят времето с празни приказки. Минавам направо към същината. Не помня името на писателя, но той твърди, че всеки мъж трябва да мине през период на изпитания, преди да стане герой. Аз в момента съм в този период.
„Като осигуряваш пушка и наблюдателница на един наемен убиец“, мисли си Били. Джоузеф Камбъл едва ли би определил това като геройска постъпка.
— Дано го преминеш успешно.
2.
Ако реши да остане в града, Били ще си вземе кола, но засега още не познава района и с радост оставя Пол Логан да го закара от хотела до къщата, която Ник „наглежда“. Тя изглежда точно като кичозното имение, което е очаквал да види вчера — скована набързо грозотия, разположена върху ливада с площ около два акра. Портата към дългата извита алея се отваря, когато Поли докосва с палец устройството на сенника. Наистина има херувимче, пикаещо безкрайно във фонтан, както и две други статуи (римски войник, девойка с голи гърди), осветени от скрити лампи в падащия здрач. Къщата също е осветена, за да се вижда по-добре разточителният ѝ кич. На Били му прилича на кръстоска между супермаркет и мегацърква. Това не е къща, а архитектурният еквивалент на червени панталони за голф.
Франк Макинтош, известен още като Франки Елвис, чака на дългата веранда, за да го посрещне официално. Черен костюм, тъмносиня вратовръзка. Като го гледа човек, никога не би предположил, че е започнал кариерата си при някакъв лихвар като бияч. Естествено, това е било отдавна, преди да се издигне. Франк слиза няколко стъпала по-надолу с протегната ръка все едно е господарят на имението. Или икономът на господаря на имението.
Ник отново чака във вестибюла, много по-величествен от скромното антре на жълтата къща в Мидуд. Ник е едър, но мъжът до него е огромен, над сто и петдесет килограма. Това е Джорджо Пилиели, наричан от хората на Ник в Лас Вегас Джорджи Шопара (но само зад гърба му). Ако Ник е директорът, то Джорджо е неговият заместник-директор. Фактът, че и двамата са дошли тук, толкова далеч от щабквартирата си във Вегас, показва, че сумата, която Ник е нарекъл „комисиона“, трябва да е много голяма. Обещават на Били два милиона. Колко ли са обещани, или вече дадени, на тях двамата? Някой явно много се притеснява от Джоуел Алън. Някой, който сигурно има къща като тази или още по-грозна. Трудно е да си представи човек по-голяма грозотия, но несъмнено такава съществува.
Ник тупва Били по рамото и казва:
— Сигурно си мислиш, че този дебелак е Джорджо Пилиели.
— Ами на него прилича — отвръща Били предпазливо и Джорджо започва да се киска, при което се разтриса целият.
Ник кимва. На лицето му цъфва ослепителната усмивка.
— Знам, че на пръв поглед изглежда така, но това всъщност е Джордж Русо. Твоят агент.