— Агент? По недвижими имоти ли?
— Не, не такъв агент. — Ник се разсмива. — Ела да отидем в хола и да пийнем по нещо, докато Джорджо ти обяснява. Както ти казах вчера, планът е истинска прелест.
3.
Холът е дълъг колкото вагон. Има три полилея — два малки и един голям. Мебелите са ниски и заоблени. Две херувимчета носят на плещите си голямо огледало. Недалеч от тях голям часовник в шкаф изглежда засрамен от обстановката.
Франк Макинтош, биячът, преквалифицирал се в иконом, им донася поднос с напитки: бира за Били и Ник и нещо с вид на шоколадов шейк за Джорджо, който изглежда твърдо решен да погълне колкото се може повече калории, преди да умре на петдесет. Той седи на единствения стол, достатъчно голям, за да го побере. Били се чуди дали ще успее да стане без чужда помощ.
Ник вдига чашата си с бира.
— За наше здраве. Дано все така да имаме работа, която ни прави щастливи и ни носи удовлетворение.
Чукват чаши и Джорджо подхваща:
— Ник каза, че си заинтригуван, но още не си се съгласил. Все още си бил в „проучвателна фаза“, ако мога така да се изразя.
— Точно така — потвърждава Били.
— Добре, но за целите на нашия разговор, нека приемем, че вече си част от екипа. — Джорджо засмуква шейка със сламката. — Човече, страшно питие. Идеално за топли вечери. — Бръква в джоба на сакото си — ушито от достатъчно количество плат, че да се облече цяло сиропиталище, мисли си Били — и изважда портфейл. Подава му го.
Били го взима. Марка „Лорд Бъкстън“ е. Хубаво, но не твърде луксозно. Освен това е старичко, с драскотини и вдлъбнатини по кожата.
— Отвори го. Вътре ще откриеш за кого ще се представяш в този забравен от бога град.
Били отваря портфейла. В отделението за банкноти има около седемдесет долара. Няколко снимки, предимно на мъже, които навярно са му приятели, и на жени, които навярно са му приятелки. Няма индикации, че е женен с деца.
— Исках да те сложа на някоя от снимките — казва Джорджо, — на Гранд Каньон или друга забележителност, но изглежда, никой не разполага с твоя снимка, Били.
— Снимките могат да създадат проблеми.
Ник се обажда:
— Бездруго малко хора носят свои снимки в портфейлите си. Казах ти това, Джорджо.
Били продължава да преглежда съдържанието на портфейла, все едно чете книга. Все едно чете „Терез Ракен“, която е довършил, докато е вечерял в стаята си. Ако остане тук, името му ще бъде Дейвид Локридж. Има кредитни карти „Виза“ и „Мастъркард“, издадени от банка „Сийкост“ в Портсмут.
— Какви са лимитите? — обръща се той към Джорджо.
— Петстотин за „Мастъркард“ и хиляда за „Виза“. Средствата ти са ограничени. Естествено, ако книгата ти пожъне успеха, на който се надяваш, това може да се промени.
Били поглежда Джорджо, после Ник и се пита дали му залагат някакъв капан. Пита се дали са прозрели отвъд маската на тъпака.
— Той е твоят литературен агент! — почти изкрещява Ник. — Голям майтап, нали?
— За писател ли ще се представям? Стига, та аз даже не успях да завърша гимназия. Изкарах дипломата си за средно образование в пустинята, а тя беше подарък от Чичо Сам, задето не ме гръмна някоя бомба или чалма във Фалуджа и Рамади. Няма да се получи. Това е пълна лудост.
— Напротив, идеята е гениална — възразява Ник. — Слушай човека, Били. Или вече трябва да те наричам Дейв?
— Не бива да ме наричаш Дейв, щом това е прикритието ми.
Много близо е до истината, прекалено близо. Истината е, че Били е запален читател. И понякога си мечтае да пише, макар никога да не се е пробвал, ако не брои набързо надрасканите кратки разказчета, които обаче винаги унищожава.
— Няма да мине, Ник. Знам, че вече сте започнали подготовката… — той вдига портфейла — и съжалявам, но няма да се получи. Какво да отговоря, ако някой ме попита за какво се разказва в книгата ми?
— Дай ми пет минути — казва Джорджо. — Най-много десет. Ако онова, което кажа, не ти хареса, ще се разделим по живо по здраво.
Били се съмнява, но му казва да продължи.
Джорджо оставя празната чаша от шейка на масичката до стола си (вероятно „Чипъндейл“) и се оригва. Но когато насочва цялото си внимание към Били, той вижда истинската същност на Джорджи Шопара: пъргав и гъвкав ум, погребан в океан от сланина, която ще го убие до няколко години.
— Знам как изглежда на пръв поглед, с оглед на това що за човек си, но те уверявам, че ще мине.
Били се отпуска малко. Все още вярват на онова, което е пред очите им. Поне в това отношение е в безопасност.