— Налага се да останеш в града поне шест седмици, но престоят може да се проточи до шест месеца — започва Джорджо. — Докато адвокатът на онзи кретен изчерпи всички възможности за отлагане на екстрадицията. Или докато Алън не реши, че е постигнал споразумение с прокуратурата за смекчаване на обвинението в предумишлено убийство. На теб ти се плаща както за изпълнението на поръчката, така и за времето, което тя ще ти отнеме. Схващаш ли дотук?
Били кимва.
— Това означава, че се нуждаеш от основателна причина за дългия си престой тук, в Ред Блъф, който не е популярна туристическа дестинация.
— Вярно си е — съгласява се Ник и прави физиономия като малко дете при вида на чиния с броколи.
— Освен това ти трябва причина да се настаниш в сградата до съда. Причината е, че пишеш книга.
— Но…
Джорджо вдига дебелата си ръка.
— Смяташ, че няма да се получи, но аз те уверявам, че ще се получи. Сега ще ти обясня защо.
Били гледа скептично, но вече се е успокоил, че не са надзърнали под маската на тъпака, и му се струва, че разбира накъде бие Джорджо. Идеята има известен потенциал.
— Направих проучване. Прочетох цял куп литературни списания и статии в интернет. Ето каква е историята. Дейвид Локридж е израснал в Портсмут, Ню Хампшир. От малък искал да стане писател, но едва завършил гимназия. Работил в строителството. Продължил си да пишеш, но си бил и голям купонджия. Пиел си много. Мислех си дали да не вмъкна и един развод, но реших, че тогава ще трябва да помниш прекалено много подробности.
„Защото макар да съм експерт по оръжията, съм тъп като галош“, мисли си Били.
— Най-накрая ти е хрумнала чудесна идея за книга. По блоговете, които четох, разказват често за писатели, споходени от внезапно вдъхновение. Това се е случило и с теб. Написал си доста, към седемдесет, може би дори сто страници…
— На каква тема? — На Били започва да му става интересно, но внимава да не го показва.
Джорджо поглежда Ник, който свива рамене.
— Още не съм решил, но ще измисля нещо…
— Може ли например да разказвам собствената си история? Тоест историята на Дейв. Имаше конкретна дума за това…
— Автобиография — изстрелва въодушевено Ник, все едно е участник в телевизионна викторина.
— Идеята не е лоша — казва Джорджо, но изражението му е красноречиво: „Похвален опит, Ник, но остави тази работа на професионалистите“. — Или пък пишеш роман. Важното е да не разкриваш за какво точно се разказва в книгата, защото така е наредил агентът ти. Строго секретно. Пишеш книга, това не е тайна, всички в офис сградата ще знаят, че мъжът на петия етаж пише книга, но никой няма да знае каква точно. Така няма да се объркаш и да забравиш нещо.
„Няма такава опасност“, мисли си Били.
— Защо Дейвид Локридж е напуснал Портсмут и е дошъл тук? И как се е сдобил с офис в Джерард Тауър?
— Това е любимата ми част! — възкликва Ник като дете, което слуша любима приказка преди лягане, и Били си мисли, че не се преструва, нито преувеличава. Ник е искрено въодушевен.
— Търсил си си агент в интернет — отговаря Джорджо, но се замисля. — Влизаш в интернет, нали?
— Да — отвръща Били. Убеден е, че разбира от компютри повече от двамата дебелаци, но премълчава и този факт. — Имам имейл. Понякога играя игри на телефона. Използвам и Комиксолъджи. Това е приложение. Да си сваляш комикси. Него го ползвам на лаптопа.
— Добре, чудесно. Търсил си си агент. Разпратил си писма, в които си обяснил каква книга пишеш. Повечето агенти са ти отказали, защото се придържат към доказани автори на бестселъри като Джеймс Патерсън и онази мацка с Хари Потър. В един блог четох, че търсенето на агент е нещо като Параграф 22: трябва ти агент, за да издадат книгата ти, но докато не издадеш книга, не можеш да си намериш агент.
— Като в киното — вмята Ник. — Известни са звездите, но на практика най-важни са агентите. Те държат истинската власт. Те казват на звездите какво да правят и ти гарантирам, че звездите слушат и изпълняват.
Джорджо го изчаква търпеливо да довърши и продължава:
— Най-накрая един агент ти отговаря: „Какво пък толкова? Ще прегледам какво си написал, изпрати ми първите две глави“.
— Ти — казва Били.
— Аз. Джордж Русо. Прочел съм страниците. И страшно са ми харесали. Показал съм ги на няколко издатели, които познавам…
„Друг път — мисли си Били. — Показал си ги на няколко редактори, които познаваш.“ Но тази подробност може да се коригира, ако се наложи.
— … и на тях също много са им харесали, но нямат намерение да извадят големите пари, може би дори седемцифрена сума, докато книгата не бъде завършена. Защото си прохождащ писател. Знаеш ли какво означава това?