— Всичко свърши, той почива в мир. Хайде да се махаме оттук, по дяволите!
Баща им, колекционерът на тъкани, превърнат в сив прах. Може би някой ден, след милиони години, някой археолог ще открие молекула от Кенет Конър и ще строи хипотези какъв е бил животът през двайсети век.
Ето я сега и тази купчина плът, точно пред нея, мъртва и жалка.
Петра предположи, че жената е била между двайсет и пет и трийсет години. Стегнатата шия предполагаше млада възраст, а и зад ушите й не се забелязваха белези от пластична операция.
Хубави скули, доколкото можеше да прецени по дясната страна на лицето. Цялата лява половина беше червена пихтия. Сигурно убиецът е бил левичар. От среза на шията главата й се бе килнала надясно.
С изключение на Фрешуотър, всичките й предишни двайсет и един случая бяха съвсем обичайни: стрелби в барове, сбивания с ножове, побоища. Глупаци, които убиват други глупаци.
Най-грозното от всички беше убийството на сватбата на Ернандес. Стана в събота в залата на общината, близо до границата им с участъка на Рампарт. На приема след церемонията младоженецът уби бащата на булката с чисто нов нож за торта със седефена дръжка. Беше го разрязал от гърдите до слабините, просто го заклал пред ужасените погледи на осемнайсетгодишната си съпруга и още стотина гости.
Ама че меден месец!
Петра и Стю намериха жениха да се крие в Болдуин Парк, арестуваха го и го пратиха зад решетките. Беше деветнайсетгодишен помощник-градинар, скрил ножа в чувал с тор в камиона на шефа си, идиотът му с идиот.
Да, татко, разкрих го, няма майтап.
Можеше да си представи изумената усмивка на баща си, ако видеше как се е преобразило малкото му, треперещо от фобии момиченце.
Делова жена.
Тя поглъщаше утринния въздух. Беше свеж, усещаше се миризмата на борове. Изведнъж се почувства уморена от чакане и й се прииска да направи нещо, да научи нещо.
Най-накрая Стю се отдалечи от Ливит, премина под полицейската лента, излезе от паркинга и тръгна към мястото, където бяха спрени полицейските и следователските коли. Проявяваше обикновената си методичност, казваше на полицаите какво да правят, какво да не правят, какво да вземат за анализ. Следователят потегли с колата си, а служителите от моргата останаха още малко. Слушаха рап в камионетката си, басите бяха много високи.
Всички чакаха фотографа и хората, които щяха да отнесат тялото, преди да пуснат кучетата в горичката над паркинга.
Стю говореше с някакъв униформен, като едва движеше устните си, а благородният му профил се открояваше ясно на слънчевата светлина.
Началник Бишъп. Ако преди това не получи голяма роля в киното.
Две седмици след като станаха партньори, той извади портфейла си, за да плати обяда в ресторанта на Масо и Франк и тя видя до кредитната му карта документа за членство в актьорската гилдия.
— Ти актьор ли си?
Бялата му кожа порозовя и той затвори портфейла си.
— Стана съвсем случайно. Преди няколко години дойдоха в участъка, снимаха „Улицата на убийствата“ на Булеварда и искаха истински ченгета за статисти. Досаждаха ми, докато не се съгласих.
Петра не можа да се сдържи:
— И кога ще оставиш отпечатъците от ръцете и краката си в цимента?
Морскосините очи на Стю станаха по-дружелюбни.
— Това е невероятно тъпа работа, Петра. Много егоцентрична. Знаеш ли как се наричат хората от този бранш? Индустрия. Сякаш произвеждат стоманени отливки. — Поклати глава.
— Какви роли си играл?
— На случайни минувачи. Дори не нарушиха работния ми ритъм. Повечето снимки се правят вечер и ако си тръгна от центъра след това, избягвам задръстванията по шосето. Така че не съм си губил времето. — Ухили се. Беше време за откровения и двамата добре го разбираха.
В отговор Петра му се усмихна лукаво.
— Имаш ли агент?
Той стана моравочервен.
— Значи имаш?
— Ако работиш с тях, имаш нужда, Петра. Те са акули и десетте процента си струват, щом някой друг се оправя с тях.
— А имал ли си роли с реплики? — Петра беше истински заинтригувана, но едва сдържаше смеха си.
— Ако мислиш, че „Не мърдай, боклук“ и „Ще стрелям“ са реплики.
Петра допи кафето си, а Стю се зае с минералната си вода.
— И кога учиш сценариите си? — попита тя.
— О, я ме остави на мира! — отвърна той и пак отвори портфейла си да извади пари.