Но на другата седмица участва като статист в някакъв филм, който се снимаше в Пакомия. Всеки в Лос Анджелис, дори и обикновен човек като Стю, искаше да бъде нещо различно от това, което е.
Освен нея. Беше дошла в Калифорния след година в щатския колеж в Таскън, за да учи в Института по изкуствата „Пасифик“. Завърши изобразително изкуство, специалност живопис, и започна работа, а междувременно вече делеше леглото си със съпруг. Ник имаше страхотна работа, беше дизайнер на коли в новата експериментална лаборатория на „Дженерал Мотърс“. Тя печелеше за джобни, като правеше реклами за вестници и от време на време продаваше картини в една малка галерия в Санта Моника на цени, които покриваха само разходите й за материали. И един ден й стана безпощадно ясно: ето това беше, нямаше никаква вероятност нещата да се променят драстично. Но поне си имаше Ник.
След това тялото й я предаде, Ник показа истинската си душа — или по-точно липсата на такава — и я изостави, объркана, обезсърчена и сама. Седмица след като той се изнесе, някой проникна с взлом в апартамента й и отмъкна няколко от ценните неща, които притежаваше, включително и статива и четките.
Изпадна в двумесечна депресия, но накрая, през една ноемврийска нощ, се измъкна от леглото и подкара колата си по градските улици. Беше разтреперана, с приглушени сетива, беззащитна и си помисли, че трябва да хапне нещо. Кожата й изглеждаше ужасно, а косата й бе започнала да капе, но не беше много гладна. Гадеше й се само при мисълта за храна. Огледа се и видя, че е на Уолшър, обърна колата и тръгна към къщи, но близо до Кресънт Хайтс забеляза обява на Полицейското управление на Лос Анджелис за набиране на служители. Сама се учуди на себе си, че преписа телефонния номер.
Трябваха й две седмици, докато се реши да се обади. От комисията й казаха, че управлението искало да наема жени с предимство. Посрещнаха я много топло и дружелюбно.
Влезе в академията на шега, като си мислеше, че прави глупава, необяснима грешка, но се учуди, че там й хареса, а накрая направо се влюби. Обичаше дори предизвикателствата на физическата подготовка, учеше се да се възползва максимално от гъвкавостта си, а не от грубата сила. Така и не попадна в групата на изоставащите и разбра, че има добри рефлекси и природна дарба за ръкопашни схватки.
Дори и в униформа.
Не глупавата светлосиня риза и тъмните панталони на кадет, а истинската униформа, изцяло тъмносиня и изцяло професионална.
Тя, която беше воювала с надзирателите в пансионите за правото да не се съобразява с разни авторитети, най-накрая облече униформа.
Повечето от момчетата от нейния клас в академията бяха големи перковци и стесниха униформите си, за да им прилепнат плътно и да подчертават бицепсите, гръбните и коремните мускули.
Мъжката версия на сутиените с подплънки.
Една вечер съвсем импулсивно и тя седна да поправи униформата си на старата си машина „Сингер“, която бе донесла със себе си от Таскън — едно от малкото неща, пощадено от крадците.
Беше висока 1.70 и тежеше 50 килограма, краката й бяха слаби, а тазът — тесен, но го смяташе за прекалено плосък, имаше широки рамене и малък естествен бюст, който най-накрая бе започнала да оценява. Беше израснала с баща си и четиримата си братя и бе разбрала, че е полезно да се научи да шие.
Най-много време отдели на ризата, защото й беше като торба около талията, а с такъв таз имаше нужда от малко оформяне. Крайният резултат подчертаваше чудесно фигурата й, без да я преекспонира.
Почувства се още по-щастлива като се дипломира, и въпреки че на промоцията не покани никого, притесняваше се какво ли ще кажат баща й и братята й.
След като измина първият месец на пробната й година, им каза и те останаха много учудени, но нищо не можеше да я накара да се върне назад. Дотогава вече й се беше усладило.
Всичко в полицейската работа й харесваше. Поддържането на формата, обиколките, проверките по списък, стрелбите. Дори и бумащината, защото в пансиона бе научила поне едно нещо — правилни навици за учене и добър английски, а това й даваше преднина пред мъжагите, които дъвчеха моливите си и агонизираха над правописа и пунктуацията.
След година и половина вече беше детектив.
Заслужи си правото да охранява труп.
Още една кола се присъедини към другите на паркинга. На вратата й имаше емблема на участъка. От нея слезе полицейската фотографка с професионален апарат „Полароид“. Беше млада, връстничка на жертвата, небрежно облечена и с много черна коса. На едното й ухо имаше четири дупки, а на другото две, но само дупки, без обеци. Очите й гледаха войнствено като на цялото „X“ поколение на 90-те години.