Някога можеше да изтръгва с любезност информация от бюрократите. Чарът на мормоните, казваше Кати, целуваше го по челото и му намигваше подканващо. Обичаше това намигване.
Тази вечер у него нямаше и капка чар. Стискаше ръката на Кати. Отпусната и безжизнена. Ако не беше топлината на кожата й, щеше да изпадне в паника.
Дишаше равномерно. Апаратите показваха, че е добре.
Нямаше повече авиокомпании за проверяване, не му оставаше нищо друго, освен да чака.
Какво? Още болка?
Беше прекалено напрегнат, за да заспи, затова стана и закрачи из стаята. Имаше нужда от сън, имаше нужда да е във форма заради Кати… Купчината „Телевизионни справочници“ лежеше на масата в другия край. Може да е глупаво, но сюжетите с Дак Прайс щяха да го приспят.
Беше на втория брой, когато усети, че се отпуска и че клепачите му натежават. На третия гледката на стаята се замъгли.
Тогава нещо изплува през умората му.
Думи, изречения — нещо малко по-различно.
След миг седеше изправен. Съвсем буден.
Препрочете… почуди се… дали да не се обади на Петра?
Странно — може нищо да не означава. Но…
Дори не знаеше къде е Петра. Така се бе откъснал. Дали можеше да се вярва на преценката му?
Ще се опита да я намери. Лошото стана още по-лошо, бе загубил известно време.
Но и без това губенето на време беше новото му любимо занимание.
72.
Бялото ченге го вземаше на сериозно.
Най-накрая. Именно това каза Жуканов, когато той се появи зад щанда точно преди да затвори, показа му значката си и портрета на детето.
— Най-накрая.
— Простете, господине?
— Говорих с един от вашите, но той не се обади. Бил черен.
Бялото ченге се взря в него.
— Да, господине, знам.
— Какво иска? — попита Жуканов.
— Препотвърждение на разпознаването, господине. — Ченгето се наведе, подпряно на лакът върху щанда, и постави пред него изрезката от вестника.
Беше едър, рус, набит, с тъмен костюм и тъмна вратовръзка. На Жуканов му напомняше за полковника, с когото работеше по уличните безредици в родината си, истински садист, обичаше да извива ръцете и краката на арестуваните, знаеше как с едно мръдване на пръста да причини максимум болка… Бороковски. Този приличаше на Бороковски. Дали не беше от руски произход? На картата му пишеше детектив Д. А. Прайс, но всички си сменяха имената.
— Препотвърждение? Вече казва, че един идвал тук, а никой не се обадил, чул и по телевизията.
— Това е разследване на убийство, господине, трябва да внимаваме — каза русото ченге и погледна през рамото му към полиците със сувенири.
Нарича ме „господине“, но сигурно ме смята за тъпак, за шут. И дебелакът така си мислеше, а виж какво стана с него.
След като имаше на разположение няколко часа, за да размисли, Жуканов се почувства добре, че бе убил дебелака — дори страхотно. Сибирският вълк оставя жертвата си, омазва си муцуната с кръв и вие срещу луната. Докато разрязваше онзи, на Жуканов му се прииска да завие.
Пренесе го в колата, но издърпването навън се оказа истинска мъка. Гърбът, раменете и ръцете на Жуканов още пулсираха. Оказа се, че и разчленяването не е лесна работа. Трябваше да наточи ножовете си по-добре. Острието трябваше да среже с лекота ставите, а не да засяда така.
Главата обаче се оказа по-малък проблем, отколкото очакваше. Изтърколи се като футболна топка, с отворени очи. Това му се стори смешно. Прииска му се да я ритне, но трябваше да се отърве от главата и от пръстите и да остави на ченгетата останалата част от трупа. Планът предвиждаше да занесе главата някъде, където никога нямаше да я намерят, но скаутите провалиха всичко — разхождаха се из гората и викаха като пияници. А сега полицаите бяха докопали главата, сигурно ще разберат и кой е бил дебелакът. Голяма работа! Нямаше как да го свържат с него, бе изчистил всичката кръв. Ето и това ченге, което се бе надвесило в този момент над щанда, нямаше никакво понятие.
Жуканов едва се удържа да не се усмихне. Бе хвърлил ножовете в пет различни отводнителни шахти от Валенсия до Ван Найс. Дрехите и портфейлът на дебелака потънаха в кофите за боклук край Феърфакс и Мелроуз — нека сега да обвинят чифутите.
В портфейла нямаше нищо, само шофьорска книжка и хубава снимка на голо момиче с разтворени крака, която Жуканов прибра. Книжката хвърли в друга отводнителна шахта. Дебелакът се казваше Моран. И какво от това?