Когато се прибра, изпра кървавите дрехи, взе душ, яде и си поигра известно време със счупеното оръжие, като продължаваше да се чуди какво не му бе наред. След няколко чаши водка съвсем се оправи. Пет часа по-късно вече беше при щанда си и чакаше евреите да се върнат с хлапето. Ако не се върнеха, в понеделник щеше да се обади в картотеката на моторните превозни средства.
Но колата се появи и спря зад еврейския храм. Жуканов знаеше, че по това време чифутите се молеха, обикновено свършваха към единайсет. Връщаше се на алеята на всеки петнайсет минути. Най-накрая забеляза стареца, който предната вечер скри хлапето, да излиза заедно с една възрастна жена. Потеглиха и той ги проследи със своята кола. Изобщо не го забелязаха, бяха прекалено залисани в приказки.
Сега вече имаше и адреса, без да му се налага да плаща за това. „Сънрайз Корт“ 23.
Не го записа, също както направи и с номера на колата, защото не беше глупав. Никой нямаше да го получи безплатно.
Вижте го сега колко беше спокоен лице в лице с бялото ченге. Въпреки че ако този само си бе показал значката без портрета на хлапето, щеше да си помисли, че има нещо общо с Моран — тогава какво, по дяволите, щеше да прави?
— Казах на черния — заговори той. — Той изобщо не се обадил.
— Съжалявам, господине. Бяхме доста заети…
— Заети търси детето — каза Жуканов, — а аз го вижда.
— Видели сте го преди няколко дни, господине.
— Може би — каза Жуканов с усмивка.
— Може би?
— Може би аз вижда пак.
Русото ченге извади малък бележник.
— Кога, господине?
— Казва на твой черен другар първи път. Той повече не се обажда.
Русото ченге се намръщи и се наведе още по-напред.
— Господине, ако имате информация…
— Не знае — каза Жуканов и сви рамене. — Може да забравил. Както черен забравил да се обади на мен.
Бележникът се затвори. Полицаят беше раздразнен, но се усмихна.
— Господине, разбирам гнева ви. Понякога става много напечено и не можем да огреем навсякъде. Ако така е станало и с вас, аз…
— Важно е да огрее навсякъде — каза Жуканов, без да е много сигурен какво точно означава това. — Също и пари.
— Пари ли? — попита ченгето.
— Двайсет и пет хиляди.
— А, това ли? — каза полицаят. — Разбира се. Ако намерим момчето и то ни помогне, ваши са. Поне така ми казаха.
— На мене никой не казва.
— Видях формулярите, господине. Капитанът ги подписа. Ако искате да му се обадите…
— Не, не… — каза Жуканов. — Искам само да сме наясно, разбира? Може да знам нещо повече от това, което казал на черен, обаче ако момчето избяга и вие не може да го хване? Какво става?
— Ако информацията ви е сигурна, ще получите част от парите — отвърна ченгето. — Част от двайсет и петте хиляди. Такава е практиката. Не казвам, че ще ги вземете всичките, но…
— Каква част?
— Не знам, господине, но обикновено в такива ситуации се плаща от една трета до половината — предполагам, че някъде около десет-дванайсет хиляди. А ако момчето е там, където казвате, ще получите всичките двайсет и пет хиляди. Защо не поговорите с капитана…
— Не, не — каза Жуканов и се замисли. Ако старият евреин е завел детето у дома си, то пак би могло да избяга. По-добре да не се мотае повече. — Иска вие да го напише.
— Да напиша какво?
— Каквото каза. Дванайсет-петнайсет на Жуканов само за казване, всички двайсет и пет, ако хлапе се появи.
— Господине — рече русото ченге с въздишка, — не съм упълномощен… е, добре, ето ви. — Скъса лист от бележника си и каза: — Как се пише името ви?
Жуканов му каза.
Русото ченге написа прилежно с печатни букви:
С това удостоверявам, че доколкото ми е известно, г-н В. Жуканов би трябвало да получи 12 хил. долара за информацията, която даде за липсващото момче с неизвестна самоличност, свързано с Л. Рамзи, ПС 187. Ако информацията на г-н В. Жуканов отведе властите направо при момчето, а показанията на момчето помогнат за залавянето на заподозрян, той ще трябва да получи 25 хил. долара.
— Ето — каза ченгето, — но ако трябва да бъда честен, не мога да обещая, че това ще ви помогне кой знае колко…