Междувременно Били продължаваше да лежи в болницата за лечение с антибиотици и захранване, а в коридора, на пет метра от вратата му, го пазеше полицай. Петра не виждаше смисъл в това, но така бе разпоредил Шолкопф. Сигурно се чувстваше виновен, а и имаше за какво.
Униформеният полицай пред вратата на Били имаше работа само веднъж, когато Сам Ганзър настоя да види момчето. Напористият старец бе настръхнал, изправен лице в лице с ченгето, сочеше с пръсти и вдигаше много шум, докато Петра не се намеси и каза, че Ганзър може да види Бил, но преди това го почерпи едно кафе в барчето, за да го успокои.
Той искаше да знае какво ще стане с момчето, след като го изпишат от болницата. Похвали Петра за смелостта й, нарече я „истински герой“, но не искаше и да чуе тя или някой друг да изпратят детето в „някакъв тъп пансион, знам всичко за тях — по дяволите, ще го осиновя, но няма да ви позволя да му сторите това“.
Петра обеща, че ще се погрижи за Били. И нейната глава бе замаяна от идеи за осиновяване.
Били имаше нужда да лежи в болница поне три седмици. Кошмарната среща му се размина само с едно повърхностно охлузване, но медицинските изследвания показаха слаба бактериална инфекция на дробовете, гъбички на краката, леко повишено кръвно налягане и наченки на язва на стомаха. Последните два симптома според лекарите се дължаха на стрес. Как не! Най-много ги тревожеше инфекцията и затова му вливаха антибиотици венозно. Още никой не му бе казал за майка му. Делауер обеща да се справи с това и Петра бе благодарна, че няма да е тя.
Убийството на Илзе Егерман никога нямаше да бъде официално разкрито, но Петра бе сигурна, че Рамзи е заклал и нея. Колко малко оставаше да я преметне — е, смирението беше полезно за душата. Полезно и за кариерата й. В бъдеще ще внимава, преди да строи хипотези.
Опита се да си представи как Рамзи и Илзе са се запознали: бил е на гости у Балч в „Ролинг Хилс“, пийнали си по някоя бира като стари приятели, тръгнал си е към къщи, пътят към Хоторн е бил лек и приятен, решил е да се отбие на кея. Дали и в онази вечер се е дегизирал? Дали е действал по предварителен план? Или може би фактът, че Илзе е чужденка, е бил най-добрата му защита против разпознаване? „Отмъстителят“ така и не можа да стигне до Европа.
Психичното му заболяване предполагаше, че е убивал и други жени. Ще помоли да я освободят от това задължение — нека хората от ФБР се позабавляват, или който там иска да обира лаврите. Шолкопф вече даваше пресконференции, на които разказваше за своето разследване.
Все още нямаше никакви вести за наградата. Д-р Боулингър и съпругата му се бяха върнали в Охайо, за да довършат подготовката за погребението на Лиза, и не отговаряха на обажданията на Петра. Независимо дали наградата се полагаше по закон на Били, той я бе заслужил морално. Боулингър сигурно щеше да се опита да се измъкне. След всичко, което той причини на Били, на Петра й се искаше да си плати, но какво би могла да направи? Може би анонимно обаждане в някой вестник щеше да свърши работа. Или г-жа Боулингър щеше да успее да се наложи.
Всичко това не беше толкова важно. Засега Били спеше, подпомогнат от обилна вечеря и успокоителни.
Ангелско лице, бяло и гладко, излъчващо такова спокойствие.
Наведе се и го целуна по челото, излезе от стаята и отиде да доведе терапевта.
На излизане от болницата я пресрещна един от администраторите, мъж на средна възраст на име Банкрофт.
— Как е нашият малък герой, детектив Конър?
— Добре.
Банкрофт я хвана за ръката, но бързо я пусна, когато тя се взря в дланта му.
— Ако имате малко време, детектив, при мен има един човек, който би искал да говори с вас.
— Кой?
— Елате в кабинета ми, моля.
Кабинетът му бе просторен, обзаведен с мебели със синя облицовка от туид, имитиращи колониален стил. Върху претъпканите възглавници на столовете седяха две жени над шейсетте. Едната беше набита, широкоплещеста и под малката й шапчица стърчеше вълниста посивяла коса. Носеше строг старомоден костюм от туид, а погледът й би разтопил и айсберг. Другата беше много слаба, косата й бе боядисана в конячен цвят, носеше стилни бижута и съвсем лек грим. Беше облечена в тъмносин костюм, който приличаше на „Шанел“, а обувките й бяха в тон с тоалета. Лицето й бе издължено и болезнено изпито. Вероятно някога е била красива. Сега изглеждаше уплашена. Петра бе озадачена.