Представям си ги двамата в хубава къща, с хубава кола, деца, куче. Или едно дете, на което да посвещават цялото си внимание.
Прекрасно щастливо семейство, което ходи на пикници и по ресторанти.
Може и да стане. Не знам. Не мога да спра да мисля за мама — когато вратата се отваря, в първия миг ми се струва, че е тя.
Но влиза Петра, облечена в червен костюм.
Това е необичайно, тя винаги носи черно. В ръката си държи чанта, която ми подава.
Вътре има книга.
Книгата за президентите. Не онази от библиотеката. Чисто нов том — чисти корици и шумолящи бели страници. Мирише на мастило. Цветовете на илюстрациите са много ярки. Страхотно!
— Благодаря — казвам. — Много ти благодаря.
Тя свива рамене.
— Приятно четене. Кой знае, Били, някой ден и ти може да попаднеш там.
— Да бе, как не! — Идеята е откачена. Но пък интересна.