Чантата я нямаше, но бижутата си бяха на мястото. Само часовникът струваше три бона. Не беше нападната с цел грабеж. Освен ако крадецът не е бил по-тъп от обичайните улични престъпници и след като е взел чантата, е изпаднал в паника.
Не, не се връзваше. Раните не говореха за паника или грабеж. Боклукът се беше потрудил доста.
Може да е грабнал чантата, за да имитира грабеж, а да е забравил за бижутата?
Предположи, че може някой да я е накълцал от гняв. Но раните бяха дълбоки, а не като при самозащита. Освен това раните при самозащита са много по-малко, отколкото хората си мислят, а и среден на ръст мъж не би имал никакъв проблем да обезвреди такава дребна жена.
Все пак може би ставаше въпрос за някого, когото тя е познавала.
Изобилието на рани със сигурност насочваше към това.
Да не би блондинката да е била нападната изневиделица?
В ума на Петра се втурнаха видения, които тя изгони. Беше твърде рано да се градят хипотези.
Господи, изглеждаше жестоко! Нападение на хищник. Предположи, че страшната фронтална рана, от която се показваха вътрешностите, е била фаталната, но насилието се бе изсипало най-вече върху лицето.
Изкормил е жената и след това се е опитал да заличи и красотата й? Каква силна омраза, истински взрив на омраза.
Трябва да е нещо лично. Колкото повече си мислеше за това, толкова повече виждаше смисъл. Какъв вид отношения биха могли да доведат дотук? Съпруг? Приятел? Някакво подобие на любовник?
Див звяр на свобода.
Петра разтвори стиснатите си юмруци и ги пъхна в джобовете на сакото. Костюмът беше купен в Ню Йорк, „Сакс“, тънък креп, наситеночерен. Беше удобен, затова го облече за засадата на Фрешуотър.
Блондинката носеше рокля с лек син оттенък. Синьо-черна дреха, пропита с ръждиво.
Две жени в черно. Траурът започваше.
Стю продължи разговора си с Ливит, а Петра остана до трупа, самоназначи се за пазач. Охраняваше тленни останки?
Като малко момиче в Аризона ходеше на излети с баща си и брат си Дик. Тогава намираше много сменени кожи, дантелени остатъци от змии и гущери, събираше ги и се опитваше да плете от тях по-дебели върви. Те обаче се превръщаха на прах в ръцете й и оттогава смяташе влечугите за много крехки и не толкова страшни същества.
Но все пак продължиха да тровят сънищата й години наред. В кошмарите й се явяваха скорпиони, диви котки, бухали, крастави жаби, летящи буболечки, паяци „черни вдовици“, безкраен поток от същества, които прииждаха по междущатското шосе.
Бедният татко, всяка вечер бе осъден на едночасова повинност, трябваше да разказва приказки и плоски смешки, да търпи постоянните й маниакални пристъпи, ритуалите на безкрайните проверки за безопасност, за да може най-малкото му дете най-накрая да заспи и да остави самотния си родител да си почине.
Какво ли правеше, когато най-накрая остана сам?
Доколкото го познаваше, използвал е всяка свободна минута, за да проверява студентски работи и да пише учебници, които никога не завършваше. С една голяма чаша „Чивас“ за подсилване. Знаеше, че държи бутилка в нощното си шкафче. Тя бързо се изпразваше, въпреки че никога не го бе виждала пиян.
Професор Кенет Конър, физиолог антрополог със средна репутация, беше поразен от Алцхаймер и почина преждевременно преди близо две години. Помнеше този ден. Беше гонила един откраднат мерцедес чак до Мексико, когато от участъка й предадоха съобщението от болницата. Церебрален кръвоизлив. Хубаво име за удар. Неврологът заключи, че мозъкът на баща й е бил отслабен от болестта.
Баща й бе специализирал генетика на безгръбначните, събираше черупки, кожи, черепи и крила на насекоми, всякакви органични остатъци. Малката им къща край шосето извън Финикс беше претъпкана с вкаменелости и животински остатъци и миришеше като занемарен музей. Беше добър човек и грижовен баща. Майката на Петра бе починала при нейното раждане, но баща й никога не й отправи и един упрек, въпреки че бе сигурна, че я вини за смъртта на жена си. Но тя сама се наказа достатъчно, преживя труден пубертет и непрекъснато предизвикваше скандали с баща си, докато той най-накрая бе принуден да я изпрати в пансион, където да се изживява като жертва.
В завещанието си бе отбелязал, че иска да го кремират и тя и братята й изпълниха това условие и разпръснаха праха му от едно скалисто плато посред нощ.
Всеки чакаше някой друг да заговори.
Най-накрая Брус наруши мълчанието: