Айзък Азимов
Билярдната топка
Джеймс Прис — предполагам, трябваше да кажа професор Джеймс Прис, въпреки че и така всеки ще се досети кого имам предвид — винаги говореше бавно.
Знам, защото често го интервюирах. Той беше най-великият ум след Айнщайн, но мислеше бавно. Често сам си го признаваше. Може би умът му не работеше бързо именно защото беше велик.
Прис ще каже нещо бавно и занесено, ще помисли и чак след това ще добави друго. Гигантският му ум се съсредоточаваше дори над разни дреболии, като колебливо ги опипваше мислено оттук-оттам.
— Ще изгрее ли слънцето утре? — Представям си го как се колебае. — Какво разбираме под „изгряване“? Можем ли да бъдем сигурни, че ще има „утре“? Обектът „слънце“ напълно ли е определен в този смисъл?
Прибавете и навика му да говори тихо и монотонно; бледото му лице, изразяващо единствено неувереност; зализаните, посивели, доста оредели коси; неизбежната старомодна кройка на всекидневния му костюм — и ще си представите професор Джеймс Прис… и лишената му от всякакво обаяние пенсионерска външност.
Ето защо никой освен мен не го заподозря в предумишлено убийство. Дори аз самият не съм сигурен. В края на краищата той мислеше бавно. Винаги си е бил бавномислещ. Дали е могъл в критичния момент да мисли бързо и да действа светкавично?
Няма значение. Той се измъкна, дори да бе извършил убийството предумишлено. Твърде късно е сега да се опитвам да върна всичко назад и няма да настоявам за това дори ако допусна тези редове да бъдат публикувани.
Едуард Блум и Прис бяха състуденти, а след това станаха и колеги. Те бяха връстници, имаха еднаква склонност към самотен живот, но във всяко друго отношение бяха пълна противоположност.
Блум беше жизнен и колоритен. Строен, с широки рамене, с ясен и самоуверен говор. Мисълта му със скоростта на метеор улучваше внезапно и безпогрешно същността. Той не беше теоретик като Прис. Нито имаше необходимото търпение, нито бе в състояние да се съсредоточи върху някоя отделна тема. Признаваше си го. Дори се гордееше с това.
Затова пък наистина притежаваше дарбата уверено да разпознава къде теорията може да се приложи в практиката. Да съзира начините, по които тя може да допринесе полза. В студения мраморен блок на абстрактната теория той с лекота откриваше остроумната конструкция на чудесно устройство. От неговото докосване блокът се разпадаше и оставаше само устройството. Общото мнение беше, че всички създадени от Блум машини работят великолепно, патентоспособни са и носят печалба. На четиридесет и пет години той вече беше един от най-богатите хора в света.
И ако практикът Блум имаше някакви предпочитания, то те бяха разсъжденията и изводите на теоретика Прис. Най-добрите изобретения на Блум почиваха върху най-важните идеи на Прис и докато Блум ставаше все по-богат и известен, Прис печелеше дълбокото уважение на научния свят.
Когато Прис напредна със своята Теория за двете полета, естествено беше да се очаква, че Блум ще построи първото практическо антигравитационно устройство.
Моята работа се състоеше в откриване на интересни за обикновените абонати на „Теленюз прес“ факти, затова трябваше да наблегна върху хуманната страна па въпроса, а не да описвам абстрактната идея. Задачата ми никак не беше лека, тъй като се налагаше да взема интервюто от професор Прис.
Разбира се, възнамерявах да питам за възможностите да се получи антигравитация — тема интересна за всички, — а не за Теорията на двете полета, която никой не би разбрал.
— Антигравитация ли? — Прис обмисляше, свил бледите си устни. — Не съм напълно сигурен, че е възможно. Разработката на проблема не ме задоволява. Дори не знам дали уравненията на двете полета ще получат крайно решение… би трябвало, разбира се, ако…
И потъна в дълбок размисъл.
— Блум казва, че според него такова устройство може да се построи — провокирах го аз.
Прис кимна.
— Мм, да… знам ли? Ед Блум досега е проявявал невероятна способност да открива неочевидното. Той има необикновен ум, който му е донесъл доста богатства.
Разговорът се водеше в апартамента на Прис. Обикновен, второкласен апартамент. Не се въздържах и го поогледах. Прис не беше богат.
Не мисля, че прочете мислите ми. Просто забеляза, че разглеждам. Но, струва ми се, и той си мислеше за същото.
— Рядко богатството е естествената отплата за истинския учен. Дори не е особено желателна отплата.
Може и така да е, помислих си аз. Разбира се, Прис бе получил друг вид отплата. Той беше един от тримата носители на по две Нобелови награди и единственият, който бе заслужил и двете с личните си научни постижения. Нямаше от какво да се оплаче. И ако не бе богат, то в никакъв случай не беше и беден.