Двадесетте години могат да се смятат за един от най-плодотворните периоди от живота на поета. През есента на 1922 година той започва да редактира, отначало подпомаган от Ив. Радославов и Л. Стоянов, а после само от Ив. Радославов, списание „Хиперион“, което става орган на българските символисти. Около редакцията на това списание се групират редица талантливи поети, извоювали си свое място в развитието на българската поезия. Като много от някогашните периодични издания и „Хиперион“ не би могло да съществува само от абонатите си, ако не е имало свой издател, който да поеме материалната му издръжка. Издател на списанието става Д. Господинкин — приятел на Траянов и почитател на творчеството му, — който полага големи усилия за редовното излизане на „Хиперион“ в продължение на няколко години.
Един от най-дейните сътрудници на списанието е Теодор Траянов. На страниците му той публикува голям брой нови произведения, които влизат в книгите му „Песен на песните“ (1923), „Романтични песни“ (1926) и „Пантеон“ (1934). Същевременно помества н нови, някои от тях основно преработени редакции на стихотворенията от „Regina mortua“ и „Химни и балади“, събрани в сборника „Освободеният човек“ (1929). Наред с това в „Хиперион“ поетът помества и свои статии, рецензии, литературни портрети на видни български актьори, литературни бележки и пр.
През последните две десетилетия от живота си Теодор Траянов живее главно от литературен труд. Доходите му са малки и той носи бремето на голяма оскъдица. Част от тях праща редовно на семейството си във Виена. Приятелите му от това време говорят за нерадостната участ на поета, който много често е изпадал в тежка нужда и е търпял лишения. Въпреки това като човек отзивчив и състрадателен винаги се е притичвал на помощ на изпадналия в беда приятел. Особено топли грижи полага за младите писатели, редовно бедствуващи през периода между двете световни войни. Един от тези млади литератори пише още тогава, в началото на тридесетте години, за тази негова готовност да подкрепя, да дава кураж, да се грижи за другите: „Мой дълг е да помагам на всички… — той не се доизказа. — За мене е истинска радост, когато мога да помогна никому.“ — С тези бащински чувства той приближи и нас към себе си. Някога, та дори и до днес около него винаги има млади хора, на които той помага с каквото може: „на един подарява дрехите си, на други — шапка, често раздава и оскъдните си средства, макар той винаги да живее в тежка нужда и при големи лишения. Срам ме е да кажа, знам, често си е лягал и гладен, бивал е и безприютен.“ (П. Господинов, Нашата дружба, в. „Литературен свят“, г. II, 1932, бр. 31).
По това време Теодор Траянов достига зенита на творческото си развитие. Той е създател и ръководител на цяло литературно течение — българския символизъм. Не само неговите привърженици го причисляват към първомайсторите на българския стих, на нашата поезия. Името му е известно и в чужбина. Стиховете му се превеждат на чужди езици. За него и за творчеството му се споменава, макар и накратко, в няколко големи европейски енциклопедии. По случай петдесетгодишнината му група немски писатели го поздравяват с нарочно писмо — адрес, в което между другото пишат: „Повечето произведения на тоя от световен мащаб поет са проникнати от дълбоко трагичния и благороден зов на опозналия горчивата съдба на човешкия род борец. Но през този трагизъм грее една силна вяра в бъдещето, вяра в светлото предопределение на българския народ, чийто пророк и изкупител е този поет. «Пантеонът» на Траянова, покрай една рядка култура и едно изключително поетично дарование издава и най-тънката способност за оживяване и превъплътяване в мира на другите, благодарение на което неговият «Клайст», неговият «Новалис» и «Хьолдерлинг» говорят на нас, немците, с такава сила.“ Между подписалите писмото е и неговият стар приятел Айхмюлер, превел на немски „Български балади“.
След издаването на „Пантеон“ творческата активност на Теодор Траянов започва да намалява. Той пише малко, въпреки че има планове и идеи за творческа работа. Вниманието му сега е съсредоточено главно върху преработката на „Български балади“, чието второ, обогатено с немалко нови поетични творби издание излиза през 1942 година. През войната едно немско издателство му предлага да преведе на немски и издаде „Пантеон“, като го предупреждава, че книгата трябва да излезе без стихотворението „Последният сън“, посветено на Хайне. Принципният и строго взискателен към творчеството си поет категорично отказва и не позволява да се издаде „Пантеон“ без посочената творба. С това той осуетява едно издание, което несъмнено е щяло да даде далече по-пълна представа за творчеството му на Запад и е щяло да подобри поне за известно време неговия не особено радостен хал през последните години от живота му.