— Няма опасност. Той е известен в Тайти като човека-риба. В състояние е да преплува лагуната и да излезе на другия край на атола — ако от атола е останало нещо.
Подир пет минути, когато новата вълна заля шхуната, върху кабината, и от там върху хората зад нея се изсипаха човешки тела. Гриф и другарите му ги хванаха, изчакаха да се оттече водата и тогава ги свалиха долу и разбраха кои са. Неподвижен, със склопени очи, стария Парле лежеше възнак на пода. Другите двама бяха неговите роднини — хавайци. И тримата бяха голи, потънали в кръв. Счупената ръка на единия хаваец висеше безпомощно. От зиналата рана в черепа на другия течеше обилно кръв.
— Нари ли е извършил това? — попита Молхолм.
Грийф поклати глава.
— Не. Блъснали са се в палубата и кабината.
Изведнъж всички се спогледаха омаяни и недоумяващи. Какво ставаше? Не можаха да проумеят веднага, че вятърът е спрял. Сякаш някой го бе отсякъл с нож. Шхуната се люшкаше върху вълните, теглеше котвените вериги и за първи път хората можаха да чуят как те трещят и скърцат. За първи път чуха и плясъка на водата по палубата. Механикът изключи витлото и спря мотора.
— Намираме се в мъртвата точка на циклона — изкрещя Грийф. — Сега вятърът ще измени посоката си. И ще задуха още по-силно. — Той погледна барометъра. — Двайсет и девет и трийсет и две.
Той не можеше да говори по-тихо — толкова часове се бе надвиквал с бурята, че сега, в настъпилата тишина, гръмкият му глас едва не оглуши другите.
— Всичките му ребра са потрошени — каза отговорникът, опипвайки Парле. — Още диша, но вече е на път за оня свят.
Старият Парле изохка, помръдна безсилно ръка и отвори очи. Погледът му беше ясен, позна ги.
— Мои храбри джентълмени — зашепна той на пресекулки, — не забравяйте. . . разпродажбата. . ., десет часа. . . в ада.
Очите му се затвориха, долната му челюст увисна, но той успя да овладее за миг предсмъртните спазми и за последен път се изкикоти високо и подигравателно.
Демоните на небето и морето отново се разбесняха. Познатият вече рев на урагана проглуши ушите им. Вятърът удари „Малахини“ отстрани и тя съвсем легна на борд, но котвите я дръпнаха, шхуната се изправи рязко и се обърна с нос срещу вятъра. Моторът отново заработи.
— Духа на северозапад — извика капитанът на Грийф, който се появи на палубата. — Скочи с осем румба.
— Сега Нари никога няма да преплува лагуната — каза Грийф.
— Толкова по-зле за нас, ураганът ще го довлече обратно.
V
Щом центърът на циклона отмина, барометърът започна да се качва. Същевременно вятърът бързо утихваше. И когато той вече не беше нищо повече от обикновен щорм, моторът с последно напрежение на своите четиридесет конски сили потръпна, откъсна се от фундамента си, подскочи във въздуха и падна на една страна. От трюма нахлу вода, заля го със свистене и всичко изчезна в облаци пара. Механикът проплака от отчаяние, но Грийф погледна с нежност железните останки и влезе в кабината да избърше омаслените си гърди и ръце. .
Слънцето беше вече високо и духаше нежен летен бриз, когато Грийф излезе на палубата, след като бе зашил черепа на единия от роднините на Парле и бе наместил ръката на другия. „Малахини“ се намираше близо до брега. Херман и екипажът прибираха котвите и оправяха оплелите се вериги. „Папара“ и „Тахаа“ бяха изчезнали; капитан Уорфийлд внимателно оглеждаше с бинокъла си отсрещния край на атола.
— Няма и помен от тях — каза той. — Ето какво става, когато нямаш мотор. Сигурно вятърът ги е отнесъл в открито море, преди да смени посоката си.
На брега, там, където преди стърчеше къщата на Парле, нямаше и следа от жилище. По протежение на тристата ярда, където океанът бе прехвърлял пръстена на атола, не бе останало( нито едно дърво, нито един дънер дори. По-нататък стърчаха тук-таме самотни палми, но повечето бяха
прекършени почти до корен.
ТаиХотаури забеляза нещо да мърда в короната на една от оцелелите палми. На „Малахини“ не бяха останали лодки, затова той се хвърли във водата, доплува до брега и се покатери на палмата.
После се върна и от шхуната му помогнаха да изкачи,на палубата млада туземка от домочадието на Парле. Но преди самата тя да се качи на борда, туземката им подаде разнебитена кошница. В нея имаше куп слепи котета — всички мъртви с изключение на едно, което мяукаше немощно и се мъчеше непохватно да се изправи на крака.