Грийф посочи малкия тендер зад тях, който също се бе насочил към устието на лагуната.
— Обзалагам се за пет франка, че „Нухива“ ще влезе преди нас.
— И още как — съгласи се капитан Уорфийлд. — За размерите си той има много мощен мотор. В сравнение с него нашата шхуна е презокеански параход. а има всичко на всичко четиридесет конски сили. „Нухива“ има десет конски сили, но нали е малък, лети като птица. Може да се плъзга и в адски разпенено море, но такова течение е невъзможно да преодолее. Та скоростта на този поток е най-малко десет възла.
И със скорост от десет възла течението изтласка „Малахини“ в открито море, като я блъскаше и подмяташе насам-натам.
— След половин час отливът ще свърши и тогава ще влезем — каза сърдито капитан Уорфийлд, а следващите му думи показаха какво го дразнеше. — Парле не е имал право да дава на атола своето име. На всички английски карти, пък и на френските той е обозначен като Хикихохо. Атолът е открит от Бугенфвил, който му е оставил местното название. — Не е ли все едно как се казва? — рече отговорникът за стоката, който бе пъхнал вече ръце в ръкавите на фланелката си, но все не му се искаше да я облече. — Важното е, че атолът сега е под носа ни, а там е и старият Парле с бисерите си.
— А кой е видял тези бисери? — попита Херман и изгледа всички поред.
— Та кой не знае за тях? — отвърна отговорникът и се обърна към кормчията. — Разкажи им, ТаиХо-Цтаури.
Поласкан и малко смутен от оказаното му внимание, хаваецът завъртя леко щурвала. . — Брат ми е ловил бисери за Парле тричетири месеца. Той много говореше за бисерите. Хикихохо е добро място, тук ги има много.
— Но старецът никога не е продал и един бисер на търговците — намеси се капитанът.
— А разправят, че когато тръгнал да посрещне херман в Таити, помъкнал пълна шапка с бисери;за нея — додаде отговорникът. — Това е било преди петнадесет години, а оттогава кой знае още колко е натрупал. Събирал и седеф. Сума хора са видели купищата черупки от бисерни миди — стотици тонове. Казват, че лагуната е обрана докрай. Може би за това е обявил този търг. — Ако наистина смята да разпродаде натрупаното, това ще бъде най-голямата продажба на бисери в архипелага през тази година — каза Грийф. — Я слушайте, нищо не разбирам! — не издържа Мълхол, измъчен като всички от влажния зной. — за какво става дума? Кой е този старик? И какви са тия бисери? Защо говорите с недомлъвки?
— Хикихохо е собственост на стария Парле — отвърна отговорникът. — Парле притежава цяло състояние от бисери, събирани години наред. Преди няколко седмици обяви, че ще продаде всичко; разпродажбата ще стане утре. Виждате ли колко мачти стърчат над лагуната?
— Доколкото разбирам, това са осем шхуни — каза Херман.
— Какво търсят осем шхуни в това забравено от бога място? — продължи отговорникът за стоката. — За цяла година тук не можеш събра и един товар копра. Следователно те са дошли за разпродажбата, за която идваме и ние. Със същата цел и „Нухива“ пердаши след нас, макар че не ми е ясно какво може да купи. Негов собственик и капитан е Нари Херинг, син на английски евреин и туземка, но единственият му капитал са нахалството, дълговете и неплатените сметки за уиски. В тия неща е гений. Толкова е задлъжнял, че няма търговец в Напеете, който да не се интересува от неговото благополучие. Какво ли не правят търговците, за да му дадат възможност да изкара нещо? Те нямат друг изход, а пък за Нари това е добре дошло. Аз например никому нищо не дължа, но каква полза? Ако припадна ей тук на брега, ще ме оставят да пукна като куче. Защото никога няма да загубят от това. Виж, с Нари Херинг е друго. Как биха се разтичали, ако той легне болен! И звездите ще му свалят, щом потрябва. Много пари са им вързани в него. Та не могат да го оставят на произвола на съдбата. У дома си ще го приберат и ще се грижат за него като за роден брат. Да ви кажа право, от честността полза няма, колкото и да ни я препоръчват.
— Какво общо има този Нари с нашия разговор? — не издържа англичанинът и като се обърна към Грийф, каза: — Що за басня са тия бисери? Обяснете всичко последователно.
— Ще трябва да помагате — предупреди Грийф останалите и започна да разказва: — Старикът Парле е голям чудак. Доколкото го познавам, струва ми се, че не е с всичкия си. Както и да е, чуйте сега историята. Парле е чистокръвен французин. Лично той ми каза веднъж, че е парижанин. И говорът му е чисто парижки. Дойде по тия места много отдавна. Хвана се с търговия и с какво ли не още. И така попадна на Хикихохо. Залови се да търгува, когато разменната търговия беше в разцвета си. На Хикихохо живееха стотина туземци — от бедни по-бедни. Той се ожени за тяхната кралица — според, туземния обред. И когато тя умря, наследи всичките й владения. После избухна епидемия от морбили, от която оцеляха не повече от десетина туземци. Парле, като крал, ги хранеше, а те работеха за него. Трябва да ви кажа, че преди да умре, кралицата роди момиче. Кръстиха го Арманд. Когато момиченцето стана на три години, Парле го изпрати в един манастир в Папеете, а на седем или осемгодишна възраст го изпрати във Франция. Досещате се какво ще излезе, нали? Парле, капиталист и крал на един от островите на архипелага Пуамоту, не можеше да изпрати единствената си дъщеря другаде освен в най-добрия и най-аристократичния френски манастир — знаете, че в добрата стара Франция не съществуват расови предразсъдъци. Възпитавали са Арманд като принцеса, пък и самата тя се чувствуваше принцеса. При това мислеше, че е чистокръвна бяла, и дори не подозираше, че в произхода й може да има нещо не в ред.