Бисерни сълзи
Било ли е, или не е — не знам, но казват, че едно време имало двама братя. И двамата били женени, но единият имал деца, а другият нямал. Живеели си те заедно в мир и съгласие.
Но ето че децата на по-малкия брат отраснали и жената казала на мъжа си:
— Трябва да се разделим с брат ти. Стари са вече и той, и жена му. Каква полза имаме от тях?
Мъжът се разсърдил:
— Какво говориш, жено, може ли такова нещо! Къде да идат старците? Докато бяха млади, работеха като волове за нас и нашите деца, а сега, като остаряха и изнемощяха, да ги изгоним ли?
Ала жена му не се вразумявала:
— Ако не се разделиш с брат си, ще отида да се хвърля в реката, ще свърша със себе си! — заплашила го тя.
Нямало какво да прави мъжът, отишъл и казал всичко на брат си. Натъжил се по-големият брат и рекъл:
— Защо ще ме пъдиш на стари години? Аз и без това вече съм на прага на смъртта. Брат съм ти все пак, грях ще ти се пише. Няма да те подядем — моят дял може да изхрани не само мене и бабичката, но и цяло семейство. Деца нямам, в гроба ли ще отнеса имота си? Пак на твоите деца ще остане!…
— Какво да правя? — отвърнал по-малкият брат. — И аз не искам да се разделям с тебе, но жената не ме оставя на мира, заплашва, че ще посегне на живота си.
Какво можел да стори бездетният брат? Отишъл той и разказал всичко на жена си, и още на другия ден двамата напуснали къщата. Не взели нищо със себе си — тръгнали с празни ръце.
Вървели, вървели и стигнали до една гора. Взели да дирят подслон в гората. Бродили два дни из нея и на третия намерили една стара изоставена къщичка. Влезли вътре; стопани нямало, а жито и вино — колкото щеш, можело да им стигне за много години.
— Изглежда, че това е змейов имот. Ще си дойде змеят и ще ни изяде — поне ще ни избави от мъките — рекли старците и заживели в къщичката.
Живели те така месец-два. Времето течало. Минали се много месеци, а никакъв стопанин не се явявал.
Живеели си старците мирно и тихо на новото място, само понякога им домъчнявало:
— Ще умрем, а кой ще ни затвори очите, кой ще ни зарови? Минало се още време и бабичката разбрала, че ще имат дете. Зарадвали се старците и зачакали.
Дошло време, родило им се момиченце, и то какво момиченце! Засмее ли се, толкова рози и теменуги зацъфтявали наоколо, че и умиращ оздравявал от тяхната прелест и от аромата им; заплаче ли — от очите му се ронели бисерни сълзи.
От това и преживявали. Заплаче детето, заронят се бисери, а старецът ги събере, продаде ги и купи всичко, каквото им трябва.
Живеели си тримата щастливо и охолно. Бащата и замък построил на дъщеря си.
Минало се време. Пораснало момиченцето и станало такава красавица, че който само я погледне, забравял всичко на света.
Един ден царският син отишъл на лов в тази гора. Цял ден скитал той със своите съветници и ловци, но успял да убие само един фазан.
Вечерта казал на ловците:
— Идете и изпечете някъде този фазан. Ще пренощуваме тук, а утре пак ще тръгнем на лов. Няма да се върнем в двореца само с един фазан я!
Взел един от ловците фазана и тръгнал да търси къде да го изпече. Стигнал до къщата на стареца и влязъл вътре. Посрещнал го старецът, както подобава, нагостил го.
Гостът казал:
— Аз съм слуга на царския син и трябва да изпека ей този фазан.
Поискал старецът той да изпече фазана, но ловецът не му го дал.
— Аз сам трябва да го приготвя за господаря — рекъл той.
Наклали огън, ловецът набучил фазана на шиш и почнал да го пече. Точно в това време влязла дъщерята на стареца. Видял я ловецът и се загледал в нея — очите си не можел да откъсне! И птицата изгоряла на жаравата.
Какво можел да направи ловецът? Станал и занесъл изгорялата птица. Погледнал я царският син и попитал:
— Защо си изгорил така фазана?
— Виновен съм, господарю отвърнал ловецът. — Там един старец така хубаво ме посрещна, покани и вас на гости. Искаше дори и фазана да даде на домашните си да го изпекат, но аз не му позволих — реших, че сам трябва да ви го приготвя. А докато фазанът се печеше, влезе дъщерята на стареца — такава чудна хубавица, да гледаш, да й се ненагледаш! Зазяпах се в нея и изгорих птицата.
Отишъл царският син с цялата си свита на гости у стареца.
Зарадвал се старецът, посрещнал гостите с големи почести.
Сложил на трапезата всичко, което имал в къщи. А когато сядали да вечерят, взел кана с вода и почнал да обикаля гостите, за да им полее да си измият ръцете. Приближил се до царския син, а той му отказал:
— Няма да позволя на стар човек да ми полива. В къщи сигурно имате някой по-млад — нека той ми полее.
Взела тогава каната жената на стареца и изредила гостите, но царският син и на нея не позволил.