А Хуана, седнала до огнището, го гледаше с недоумяващ поглед и когато той зарови бисера, го попита:
— От кого се страхуваш?
Кино затърси думи, с които да изрази точния отговор и най-сетне каза:
— От всички.
И почувствува, че го обвива твърда защитна броня.
След малко двамата легнаха на рогозката и тази нощ Хуана не сложи детето в сандъчето му, а го приласка в обятията си и зави лицето му с шала. Скоро в огнището един след друг угаснаха всички въглени.
Главата на Кино гореше дори насън и той сънуваше, че Койотито се е научил да чете и че сега синът на неговото племе ще разкаже на баща си истината за всички неща. Койотито четеше книга — голяма колкото къща а буквите й бяха колкото кучета и думите скачаха и играеха по страниците й. А после върху книгата падна мрак и веднага след това зазвуча напевът на злото. Кино неспокойно се заобръща в съня си и Хуана отвори очи. Кино се събуди, злият напев още пулсираше в него и той лежеше в тъмнината, наострил уши.
От ъгъла на колибата долетя шум — толкова тих, че можеше да се сметне за измама на слуха — леко, потайно движение, стъпка върху пръстения под, почти недоловимо сдържано дишане. Кино затаи дъх, за да чува по-добре и знаеше, че и тъмното нещо, вмъкнало се в колибата му, също е затаило дъх, за да чува по-добре. Известно време от ъгъла на колибата не долетя никакъв шум. Кино бе готов да реши, че ушите му са го излъгали. Но ръката на Хуана предупредително се плъзна по тялото му и в този момент шумът се разнесе отново: тих шум на стъпки по сухия под и дращене на пръсти по него.
В гърдите на Кино забушува смъртен страх, а след страха както винаги — гняв. Ръката му се плъзна към гърдите, където висеше на шнур ножът му, той скочи като разярена котка и размахвайки ножа, се хвърли към тъмното нещо, затаило се в ъгъла на колибата. Кино напипа някаква дреха, замахна с ножа, но не улучи, отново замахна и тогава усети как ножът му разпра дрехата, а сетне сякаш мълния проряза главата му и той изпита непоносима болка. Чу се само леко шумолене край входа на колибата и бързо отдалечаващи се стъпки, после се възцари тишина.
Кино усети, че по челото му се стича топла кръв и чу Хуана, която викаше: „Кино! Кино!“ В гласа й звучеше ужас. Тогава той почувствува, че го обхваща ледено спокойствие също тъй бързо, както пред малко го бе обзел гневът, и каза:
— Нищо ми няма. Сянката си отиде.
Кино пипнешком се върна до рогозката. Хуана вече шеташе край огъня. Тя изрови един въглен от пепелта, накъса дребни парчета царевична шума, хвърли ги в огнището и разпали малкия огън, чиято бледа светлина заигра в колибата. След това Хуана измъкна от едно тайно място парченце осветена свещ, запали я от огъня и я сложи на един от камъните на огнището. Тя вършеше всичко това бързо и през цялото време си тананикаше. После натопи края на шала си във вода и изтри кръвта от наранената глава на Кино. „Дребна работа“ — каза Кино, но очите и гласът му бяха сурови и студени и черна ненавист се надигаше в душата му.
Сега напрежението, което растеше в Хуана, избликна и устните й се изтъниха.
— Това нещо ни носи зло — извика с твърд глас тя. — Този бисер е като грях! Той ще ни погуби. — Гласът й звучеше пискливо. — Хвърли го, Кино! Да го строшим с камъните на огнището! Да го заровим и да забравим мястото! Да го хвърлим обратно в морето! Той ни донесе зло. Кино, съпруже, той ще ни погуби! — На светлината на огъня устните и очите й издаваха страха й.
Но лицето на Кино беше твърдо и умът и волята му — също твърди.
— Това е единствената ни възможност — каза той. — Нашият син трябва да учи в училище. Той трябва да счупи гърнето, чиито пленници сме ние.
— Бисерът ще погуби всички нас! — извика Хуана. — Дори нашия син!
— Мълчи! — каза Кино. — Не говори повече! Утре сутринта Ще продадем бисера и тогава злото ще си отиде и ще остане само доброто. Сега мълчи, жено!
Черните му очи гледаха сърдито малкия огън и за пръв път той осъзна, че ножът е още в ръцете му, вдигна острието му, погледна го и видя тънка ивица кръв по стоманата. За миг Кино сякаш се поколеба дали да изтрие острието о панталоните си, но след това заби ножа в земята и така го изчисти.
Петлите закукуригаха някъде далеч, въздухът се постопли, скоро щеше да се съмне. Утринният вятър бърчеше водата в устието и шепнеше в листата на манговите дървета, а малките вълни припряно се биеха о каменистия бряг. Кино вдигна рогозката, изкопа бисера, сложи го пред себе си и го загледа.
Красотата на бисера, който проблясваше и сияеше на светлината на малката свещ, поразяваше ума му. Бисерът бе тъй хубав, тъй нежен и от него долиташе напевът му — напев, изпълнен с обещания и наслада, гаранция за бъдещето, за удобство, за сигурност. Топлото му излъчване беше като компрес срещу болестите и опора срещу обидите. Бисерът затваряше вратите пред глада. Като го гледаха, очите на Кино станаха по-нежни, а лицето му се успокои. Той виждаше малкото отражение на свещта върху нежната повърхност на бисера и чу отново в ушите си приятния напев на подводното царство, музиката на разсеяната зелена светлина на морското дъно. Хуана, поглеждайки тайно към мъжа си, видя как той се усмихва. И тъй като те бяха в известен смисъл едно същество и една цел, Хуана също се усмихна.