Выбрать главу

А и тази добра жена Хуана, и това хубаво дете Койотито, и всички техни бъдещи деца! Колко жалко ще е бисерът да погуби цялото семейство!

За Кино и Хуана тази сутрин нямаше равна на себе си и можеше да се сравни само с деня, в който се бе родил Койотито. Спрямо този ден щяха да се определят всички останали дни. И тъй, двамата щяха да казват: „Това стана две години, преди да продадем бисера“, или „Това стана шест седмици, след като продадохме бисера“. Чувствувайки важността на този ден, Хуана реши, че може да махне с ръка на всичко, и облече Койотито с дрехите, които бе приготвила за неговото кръщение — когато тя и Кино щяха да намерят пари за това. Разчеса и оплете косите си и завърза краищата на плитките си с две малки червени панделки, облече сватбената си пола и сложи корсета. Слънцето се беше издигнало високо в небето, когато Кино и Хуана бяха готови. Оръфаните бели дрехи на Кино най-после бяха почистени — последен ден, в който той носеше оръфани дрехи. Утре или следобед щеше да си купи нови.

Съседите, които наблюдаваха вратата на Кино през пролуките на колибите си, бяха също облечени и готови. Никой от тях не се стесняваше да придружи Кино и Хуана, когато тръгнат да продават бисера. Това събитие се очакваше, то беше като исторически момент и те трябваше да бъдат луди, за да не последват щастливците. Това щеше да се сметне едва ли не за признак на неуважение. Хуана сложи грижливо шала си на главата, надипли един от дългите му краища под десния си лакът и го насъбра с дясната ръка тъй, че под ръката й се образува нещо като люлка и в тази малка люлка тя тури Койотито в такова положение, че да може да види и дори да запомни всичко. Кино наложи голямата си сламена шапка и я попипа с ръка, за да види дали е сложена добре — не килната назад или встрани като шапката на някой лекомислен, неженен, безгрижен мъж, не и хоризонтално, както би я носил един възрастен човек, а наведена малко напред, за да изрази предизвикателност, сериозност и енергичност. Много нещо може да се разбере по една леко наведена напред мъжка шапка. Кино пъхна крака в сандалите и опъна каишките върху петите си. Той уви големия бисер в едно старо меко парче еленова кожа и го сложи в малка кожена торбичка, а торбичката пъхна в джоба на ризата си. Сгъна грижливо наметалото си и го надипли, така че то образува тясна ивица над лявото му рамо, и с това и тримата бяха вече готови.

Кино прекрачи с достойнство прага на колибата си и Хуана го последва с Койотито на ръце. Когато поеха по заливаната от морето улица на града, съседите започнаха да се присъединяват към тях. Къщите забълваха хора, из вратите заизхвръкваха деца. Но тъй като случаят бе сериозен, само един човек крачеше до Кино — това беше брат му Хуан Томас.

Хуан Томас предупреждаваше брат си:

— Трябва да внимаваш да не те измамят — казваше му той.

— Ще бъда много внимателен — съгласяваше се Кино.

— Ние не знаем какви цени плащат другаде — рече Хуан Томас. — Как можем тогава да разберем коя цена е добра, щом не знаем какво можем да получим от купувачите на бисери на друго място!

— Прав си — отвърна Кино, — но как можем да научим това? Ние сме тук, а не на друго място.

Колкото повече наближаваха града, толкова по-голяма ставаше тълпата зад тях, а Хуан Томас, обзет от безпокойство, говореше:

— Още преди да се родиш, Кино — рече той, — старите намислили начин да получат повече пари за бисерите си. Те намислили, че ще е по-добре, ако имат агент, който да събира всички бисери, да отива в столицата, да ги продава там и да получава само своя дял от печалбата.

Кино кимна.

— И тъй, те избрали такъв човек — продължи Хуан Томас, — дали му бисерите си и го изпратили за столицата. И сетне никой не го чул, ни видял и бисерите пропаднали. След това избрали друг човек, изпратили и него, но и него никой не чул, ни видял. Затова се отказали от тази идея и възприели пак стария начин.

— Зная — рече Кино. — Чух го от свещеника. Добра идея, но била против религията и отецът обясни много хубаво това. Загубването на бисерите било наказание за тези, които се опитвали да напуснат мястото, където живеят. И отецът изясни, че всеки мъж и жена е войник, пратен от бога да пази някое място от замъка на вселената. Някои хора са по високите бойници, други — дълбоко сред мрака на стените. Но всеки трябва да остане верен на поста си и да не го напуска, защото замъкът е застрашен от атаките на ада.