Кино отвърна: „Бог да те пази“ и дори не погледна брат си, защото при тези думи го побиха студени тръпки.
Дълго след като Хуан Томас си отиде, Кино седя мрачно замислен на рогозката си. Обзели го бяха летаргия и леко униние. Всички пътища му се струваха затворени за него. В главата си чуваше само мрачния напев на врага. Сетивата му бяха под трескаво напрежение, но мозъкът спокойно обмисляше всичко — способност, която притежават всички негови съплеменници. Кино чуваше и най-малкия шум в настъпващата нощ, сънливите жалби на накацалите по дърветата птици, любовното мяукане на котките, биенето и оттеглянето на малките вълни по брега и едва доловимото съскане на далечината. Той подушваше острия мирис на изхвърлените от оттеглящия се прилив тъмнокафяви водорасли. Слабият блясък на горящите в огнището клонки хвърляше пред унесените му очи пъстри танцуващи фигури по рогозката.
Хуана го наблюдаваше с печал, но тя го познаваше и знаеше, че най-добре ще му помогне, ако остане мълчалива и стои близо до него. А тъй като и тя чуваше Песента на злото, се бореше с него, пеейки тихо мелодията на семейството, пеейки за неговата безопасност, топлота, и нерушимост. Хуана държеше Койотито в ръце и му пееше песента, за да прогони злото далеч от него, и гласът и звучеше смело, несмущаван от мрачния напев.
Кино не мръдна, нито поиска да вечеря. Тя знаеше, че той ще стори това, когато пожелае. Очите му бяха трескави и той чувствуваше настръхналото дебнещо зло край колибата си; усещаше тъмните пълзящи сенки, които го чакаха да излезе в нощта. А нощта, въпреки че беше призрачна и страшна, го зовеше, заплашваше и предизвикваше. Той пъхна дясната си ръка под ризата и опипа ножа, стана и с широко отворени очи тръгна към вратата.
Хуана поиска да го спре; тя протегна към него ръка и устата й се разтвори с ужас. Кино дълго се взира в мрака, а после прекрачи навън. Хуана чу лек шум от скок, яростна борба и звук от удар. Тя се скова за миг от страх, а сетне оголи зъби като котка. Остави Койотито на земята, грабна един камък от огнището и се втурна навън, но — късно. Кино лежеше на земята и се мъчеше да стане, а край него нямаше никой. Виждаха се само сенки и се чуваше плисъкът и набегът на вълните, както и съскането на далечината. Но злото дебнеше наоколо, скрито зад оградата, притаило се до колибата в мрака, витаещо във въздуха.
Хуана пусна камъка, обви с ръце Кино и му помогна да се изправи на крака и да си влезе в колибата. От главата на Кино течеше кръв и на бузата му имаше дълга дълбока рана от ухото до челюстта — дълбока кървава резка. Кино беше в полусъзнание. Главата му клюмаше ту на една, ту на друга страна. Ризата му беше разкъсана, а дрехите — раздрани. Хуана го сложи да седне на рогозката и изтри съсирващата се кръв на лицето му с полата си. Донесе му да пие пулк от една малка кана, а той все още клатеше глава, за да прогони мрака в нея.
— Кой те нападна? — попита Хуана.
— Не зная — отвърна Кино. — Не можах да видя.
Хуана донесе глиненото гърне с вода и изми раната на лицето му. а той се взираше със замаян поглед пред себе си.
— Кино, съпруже! — извика тя, но очите на Кино се плъзнаха покрай нея. — Кино, чуваш ли ме?
— Чувам те — каза той мрачно.
— Кино, този бисер ни носи зло. Да свършим с него, преди той да е свършил с нас. Да го строшим с два камъка. Да го… да го хвърлим обратно в морето, откъдето го взехме. Кино. той ни носи зло!
И докато тя говореше, блясъкът в очите на Кино се възвърна и те засвяткаха яростно, а мускулите и волята му станаха отново твърди.
— Не — отвърна той. — Ще се боря с това нещо докрай. Ще го надвия. Ще използуваме нашите възможности и не ще изпуснем щастието си. — Юмрукът му се стовари върху рогозката. — Никой няма да отнеме богатството ни — рече той. След тези думи очите му станаха по-нежни и той сложи ръка на рамото на Хуана. — Вярвай ми — каза Кино. — Аз съм мъж. — И лицето му придоби лукав израз. — Утре сутринта ще вземем нашето кану и ще отплаваме отвъд планините за столицата — ти и аз. Няма да се оставим да бъдем измамени. Аз съм мъж.
— Кино — отвърна хрипливо Хуана, — страх ме е. Мъжът може да бъде убит. Да хвърлим бисера обратно в морето.
— Мълчи! — викна гневно Кино. — Аз съм мъж. Мълчи! — И тя млъкна, защото гласът му беше властен. — Да поспим малко — рече той. — Веднага щом съмне, ще тръгнем. Не се ли страхуваш да тръгнеш с мен?
— Не, съпруже.
Очите, с които той я гледаше, сега бяха кротки и топли, ръката му докосна бузата й.
— Да поспим малко — повтори той.
Късната луна изгря, преди да пропеят първи петли. Кино отвори очи в мрака, защото усети движение до себе си, но не се помръдна — само очите му зашариха в тъмнината — и в бледата светлина на луната, която се промъкваше през дупките на колибата, забеляза как Хуана става тихо от рогозката. Той я видя да отива към огнището. Хуана вършеше всичко тъй предпазливо, че той чу само едва доловимия шум, когато тя отмести камъка на огнището. После Хуана се плъзна като сянка към вратата. Спря се за малко до сандъчето, в което лежеше Койотито, сетне за секунда се мярна като черно петно на входа и изчезна.