Хуана почна да го успокоява, както би сторила с някое болно дете.
— Мълчи! — каза тя. — Ето го твоя бисер! Намерих го на пътеката. Чуваш ли ме? Ето го твоя бисер! Разбираш ли? Ти си убил човек. Трябва да бягаме. Те ще дойдат за нас, разбираш ли? Трябва да се махаме, преди да се е разсъмнало.
— Нападнаха ме — изрече Кино с мъка. — Извърших убийство, за да спася живота си.
— Спомняш ли си вчерашния ден? — попита Хуана. — Мислиш ли, че това ще има някакво значение? Спомняш ли си онези хора от града? Смяташ ли, че това обяснение ще ти помогне?
Кино пое дълбоко въздух и превъзмогна слабостта си.
— Не — каза той. — Ти си права.
И волята му укрепна и той отново стана мъж.
— Върви в нашата колиба и донеси Койотито — рече той, — донеси и всичката царевица, която имаме. Аз ще тласна кануто във водата и ще потеглим.
Кино извади ножа си и тръгна надолу към брега. Препъвайки се в камъните, той стигна до своето кану. И когато луната отново се показа, той видя, че в дъното на лодката е пробита голяма дупка. Изпита парлива болка, която му вля нова сила. Над семейството му се спусна мрак, злият напев изпълни нощта — той витаеше над манговите дървета, пищеше в биенето на вълните. Кануто на дядото на Кино, намазвано всяка година с особено вещество, бе с пробито дъно. Това беше нечувана злина. Да убиеш човек не беше такова зло, както да убиеш лодка. Защото лодката няма синове, тя не може да се защити и раната й не може да заздравее. В гнева на Кино имаше печал, но последното злодейство го накара да напрегне цялото си същество. Сега той беше животно — щеше да се крие, да напада и да живее, само за да спаси себе си и своето семейство. Кино вече не усещаше болката в главата си. С едри крачки той забърза нагоре през храстите към колибата си, без да се сети да вземе някое от канутата на съседите. Тази мисъл никога не му дойде на ума, както никога не би помислил да повреди лодка.
Петлите пееха и скоро щеше да се зазори. Димът от първите запалени огньове започна да излиза през стените на колибите и във въздуха се понесе първата миризма на печени царевични питки. Ранобудните птички вече се гонеха из храстите. Избледнялата луна светеше все по-слабо, а облаците се напластиха и сякаш застинаха на юг в небето. Към устието задуха вятър — бърз, неспокоен вятър с дъх на буря; във въздуха се чувствуваше някаква промяна и зацари безпокойство.
Както бързаше към колибата си, Кино усети прилив на оживление. Сега той не беше смутен, защото имаше да върши само още едно нещо, и ръката му първо попипа големия бисер в ризата, а после ножа, който висеше под нея.
Видя пред себе си слаб блясък и веднага след това, съпроводен със силно пращене, пред очите му в мрака се издигна огнен стълб, който озари пътеката. Кино се завтече напред; той знаеше, че това е неговата колиба. Знаеше и това че всичките колиби могат да изгорят за няколко мига. Както тичаше, насреща му се зададе друга тичаща фигура — Хуана, с Койотито в ръце, стиснала здраво наметалото на Кино. Детето стенеше от уплаха, очите на Хуана бяха широко отворени и изпълнени с ужас. Кино виждаше, че колибата е изгубена, и не попита нищо Хуана. Той знаеше, но все пак тя каза:
— Цялата е разбутана и подът разкопан… дори сандъчето на детето бе преобърнато; и докато я оглеждах, те я подпалиха отвън.
Зловещото сияние на горящата колиба озари ярко лицето на Кино.
— Кой направи това? — попита той.
— Не зная — отвърна Хуана. — Тъмните сенки. Съседите наизскачаха от колибите си, загледаха падащите искри и почнаха да ги тъпчат, за да спасят домовете си. Внезапно Кино изпита страх. Изплаши го ярката светлина. Той си спомни за убития, който лежеше в храстите край пътеката, хвана Хуана за ръка и я отведе в сянката на една колиба, защото светлината носеше опасност. За миг той се замисли и после започна да се промъква сред сенките на хижите, докато стигна до колибата на брат си Хуан Томас, вмъкна се през вратата и повлече и Хуана след себе си. Той чуваше отвън писъците и виковете на възрастните, защото приятелите му мислеха, че е в горящата колиба.
Колибата на Хуан Томас бе почти точно такава, каквато бе и колибата на Кино. Повечето от тези колиби си приличаха и всички пропускаха светлината и въздуха, тъй че Хуана и Кино, седнали в ъгъла, виждаха развихрените пламъци през стената. Те виждаха, че пламъците са високи и зловещи, видяха как покривът на колибата им падна и как огънят затихна тъй бързо, сякаш бе изгорил някоя клонка. Чуваха предупредителните викове на приятелите си и пискливия силен плач на Аполония, жената на Хуан Томас. Тя, най-близката роднина на пострадалите, ги оплакваше като мъртъвци.