От мястото, където се бе скрила, Хуана чу тропота на конските копита, а Койотито загука. Тя го взе бързо, пъхна го под шала, даде му гърдата си и той млъкна. Когато следотърсачите дойдоха още по-близо, Кино видя само нозете им и краката на коня. Видя и черните им мазолести стъпала и оръфаните им бели панталони, чу скърцането на кожата на седлото и звънтенето на шпорите. Следотърсачите спряха на мястото, където Кино бе заличил следите, разгледаха го и конникът също спря. Конят дръпна назад глава, мундщукът на юздата звънна между зъбите му и той изпръхтя. Тогава мургавите следотърсачи се обърнаха към коня и погледнаха ушите му.
Кино бе затаил дъх, гърбът му бе леко извит, мускулите на ръцете и краката се бяха издули от напрежение и струйка пот потече по горната му устна. Следотърсачите дълго се взираха в земята, а после продължиха бавно напред, оглеждайки пътя пред себе си, и конникът ги последва. Сега двамата вървяха по-бързо, спираха се, оглеждаха и продължаваха още по-бързо. Те щяха да се върнат, Кино знаеше това. Те щяха да се върнат и да оглеждат, да надзъртат, да се навеждат над земята и рано или късно пак щяха да дойдат при заличените от него следи.
Той се запромъква тихо назад и не си направи труд да заличи своите следи. Нямаше смисъл; твърде много белези бе оставил след себе си, твърде много счупени клонки, стъпки и разместени камъни. И сега Кино бе обзет от паника, паника по-скоро да бяга. Търсачите ще открият следите му, той знаеше. Нямаше друга възможност за спасение освен чрез бягство. Свърна от пътя и отиде бързо и безшумно до скритото място, където бе Хуана. Тя го погледна въпросително.
— Следотърсачи — рече той. — Тръгвай!
Като каза това, обзе го безпомощност и отчаяние и лицето му помрачня, а очите му се натъжиха.
— Дали да се оставя да ме хванат?
За миг Хуана се изправи на крака и ръката й легна на рамото му.
— Бисерът е у теб! — извика пресипнало тя. — Мислиш ли, че ще те върнат жив в града, за да кажеш, че са ти го откраднали?
Ръката на Кино с усилие се протегна към мястото под дрехите, където бе скрит бисерът.
— Те ще го намерят — рече едва чуто той.
— Тръгвай! — каза Хуана. — Тръгвай!
И тъй като Кино не проговори, тя продължи:
— Мислиш ли, че ще ме оставят жива? Мислиш ли, че ще оставят жив малкия?
Този подтик оказа желаното въздействие върху Кино: той оголи зъби, а очите му отново запламтяха от ярост.
— Да тръгваме — каза той. — Ще отидем в планините. Може би там те ще изгубят следите ни.
И Кино бясно сграбчи кратуните и торбичките, в които беше имуществото им. Взе вързопа в лявата си ръка, за да освободи дясната за големия нож, с който щеше да се брани. После разтвори храстите, за да мине Хуана, и двамата забързаха на запад, към високите и каменисти планини. Вървяха с бързи крачки през гъсто сплетените храсталаци. Това беше паническо бягство. Кино не се опитваше да замаскира стъпките, а вървеше, ритайки камъни и брулейки издайнически листа от малките дървета. Високото слънце струеше потоци горещина върху сухата напечена земя и растенията пращяха и пукаха, сякаш се оплакваха от жегата. Но пред бегълците, забили върхове в небето, се издигаха голите гранитни планини, които стърчаха над ерозийните камъни — отломки от скалите. И Кино бързаше отчаяно към висините, както правят почти всички животни, когато ги преследват.
Местността беше безводна, покрита с кактуси, които задържат продължително водата, и с храсти с големи корени, които достигат дълбоко в земята, извличат оттам влага и се задоволяват с много малко. Под краката на беглеца нямаше пръст, а раздробени скали, станали на малки кубчета и големи плочи, но нито едните, нито другите бяха загладени като речните камъни. Малки туфи мършава, суха трева растяха между камъните — трева, която бе поникнала от един-единствен дъжд и израсла, пръснала семена и умряла. Рогати жаби гледаха минаващото край тях семейство и въртяха малките си драконови глави. От време на време едри планински зайци, обезпокоени в сенчестите си укрития, бързо побягваха и се скриваха зад най-близката скала. Звънтяща мараня лежеше над тази пустинна местност, а напред в далечината каменистите планини изглеждаха прохладни и гостоприемни.
И Кино бягаше. Той знаеше какво ще се случи. Като повървят по пътя, следотърсачите ще разберат, че са се заблудили, ще се върнат, търсейки верните следи, и съветвайки се, малко след това ще открият мястото, където той и Хуана бяха спрели да почиват. Останалото ще бъде лесно за тях — камъчетата, отронените листа и отчупените клонки, едва забележимите следи, където се е плъзнал кракът, ще ги упътят. Кино мислено виждаше как следват с леки стъпки дирята, скимтейки от време на време от нетърпение, а зад тях мургав и полубезразличен към всичко това — конникът с пушката. Неговият ред щеше да дойде най-подир, защото той нямаше да отведе бегълците обратно. О, напевът на злото звучеше сега ясно в главата на Кино; той звучеше, придружен от звъна на маранята и сухия трясък на гърмящите змии. Този напев не бе силен и всепоглъщащ, а потаен и горчив; негова основа и ритъм бе пулсът на сърцето на Кино.