Кино се спря нерешително за миг. Докторът не беше от неговото то племе. Той принадлежеше към расата, която почти четиристотин години бе избивала, обричала на глад, грабила и презирала хората от расата на Кино и така ги бе наплашила, че бедняците със свито сърце приближаваха тази врата. И както винаги, когато му предстоеше среща с човек от тази раса, Кино се почувствува слаб, плах и заедно с това озлобен. Гневът и страхът винаги вървяха ръка за ръка. Кино по-лесно би убил доктора, отколкото да говори с него, тъй като хората от расата на доктора се отнасяха към Кино и съплеменниците му като към животни. И когато Кино вдигна дясната си ръка към желязната халка на портата, гневът забушува в гърдите му, в ушите му загърмя напевът на врага и той здраво стисна устни, но лявата му ръка неволно се протегна към шапката, за да я свали. Желязната халка изтрака о портата. Кино свали шапката и зачака. Койотито тихо застена в ръцете на Хуана и тя нежно му прошепна нещо. Тълпата се струпа около тях, за да види и чуе по-добре всичко.
След миг голямата порта леко се открехна. Кино видя през отвора зелена прохладна градина и малък, плискащ се водоскок. Човекът, който надзърна отвътре, беше от неговата раса. Кино заговори с него на древния език на тяхното племе.
— Малкият… първата ми рожба… ухапа го скорпион — каза Кино. — Трябва му опитен лекар.
Портата се попритвори и слугата отказа да говори на древния език.
— Почакай малко — отвърна той. — ще отида да попитам. — И като затвори вратата, сложи отвътре резето.
Ослепителното слънце разхвърли многото черни хорски сенки по бялата ограда.
Докторът седеше на високото легло в стаята си. Той бе облечен с червен халат от моаре, който си бе донесъл от Париж и който сега му ставаше тесен на гърдите, ако го закопчееше. На коленете на доктора лежеше сребърен поднос със сребърна каничка за шоколад и чаша от най-фин порцелан; тя изглеждаше смешно малка, когато той я взимаше с едрата си ръка, като я държеше с крайчеца на палеца и показалеца, а останалите три пръста разперваше, за да не му пречат. Очите му бяха потънали в малки, подпухнали възглавнички, а устните — недоволно отпуснати. От година на година докторът ставаше все по-дебел и гласът му загрубя, защото гърлото му бе потънало в тлъстини. На масичката имаше малък ориенталски гонг и купичка с цигари. Мебелите в стаята бяха масивни, тъмни, мрачни; картините — с религиозно съдържание; имаше и голяма цветна фотография на покойната му жена, която бе в рая, ако мястото там можеше да се откупи с литургиите, поръчани и платени по силата на нейното завещание от собственото й имущество. Навремето докторът, макар и за кратко, беше станал частица от големия свят и целият му живот впоследствие бе изпълнен със спомени, пропити с тъга по Франция. „Тогава — хвалеше се той — аз живеех като цивилизован човек“, искайки да каже с това, че скромните му средства са му позволявали да си държи любовница и да се храни в ресторанти. Той си наля втора чаша Шоколад и разчупи с пръсти един сладък бисквит. Слугата се приближи до отворената врата на стаята и се спря там, чакайки да го Забележат.
— Какво има? — попита докторът.
— Дошъл е някакъв индианец с дете. Казва, че детето било ухапано от скорпион.
Доктора не беше изпил шоколада, но остави чашата на подноса, преди да даде воля на гнева си.
— Аз сякаш нямам друга работа, та ще лекувам индианци, ухапани от насекоми! Аз съм лекар, а не ветеринар.
— Да, господарю — рече слугата.
— Има ли пари? — попита докторът. — Разбира се, не; те никога нямат пари. Аз, единствен аз в целия свят трябва да работя даром. Омръзна ми вече това. Върви да разбереш има ли пари!
Като отиде до портата, слугата я открехна и погледна през отвора тълпата, която чакаше отговор. Този път той заговори на древния език:
— Имаш ли пари, за да платиш за лекуването?
Кино пъхна ръка в тайния джоб някъде под наметалото си. Той, измъкна оттам една хартийка, сгъната много пъти. Гънка след гънка я разви и накрая се оказаха осем дребни уродливи бисера, грозни и сиви като малки язви, плоски, с нищожна стойност. Слугата погледна в хартийката с бисерите и отново затвори портата, но този път не се бави дълго. След малко отвори портата само толкова, колкото да пъхне през нея хартийката.
— Докторът излезе — каза той. — Повикаха го при един тежко болен. — И бързо затвори портата, защото го беше срам.
Вълна от срам премина и сред тълпата — тя почна да се топи. Просяците се върнаха на стъпалата на черквата, безделниците отидоха да търсят интересни случки другаде, а съседите си тръгнаха, за да не смущават с присъствието си Кино, посрамен пред всички.