— Той е мой клиент — каза докторът. — Лекувам детето му от ухапване на скорпион.
И той леко завъртя очите си, потънали в дебели торбички, и си спомни за Париж. Стаята, в която бе живял там, се появи пред замисления му взор голяма и разкошна, а съжителката му с груби черти — хубаво, добро момиче, макар за нея да не можеше да се каже нито едното, нито другото, нито третото. Докторът устреми поглед нейде в пространството край своята възрастна пациентка и се видя в един парижки ресторант, където келнерът му отваря бутилка вино.
Вестта стигна рано до просяците пред входа на черквата и те доволно се захилиха, тъй като знаеха, че няма по-щедър дарител на милостиня от бедняка, постигнат от неочаквано щастие.
„Кино намерил най-големия бисер на света.“ В малки кантори в града седяха хората, които купуваха бисери от рибарите. Те чакаха в столовете си да им донесат бисери и веднага след това започваха да се кискат, да спорят, да викат и заплашват, докато стигнеха най-ниската цена, на която рибарят би се съгласил. Но и ниската цена си имаше граница и купувачите не смееха да я преминат, защото имаше случаи, когато отчаялият се рибар си отиваше и подаряваше бисерите си на черквата. А когато пазарлъкът станеше и купувачите оставаха сами, неспокойно зашарваха с пръсти по бисерите и им се искаше те да ги притежават. Защото всъщност купувачите не бяха много — само един, и той държеше тези агенти в различни кантори, за да създаде впечатление, че има конкуренция. Вестта стигна и до канторите на тези агенти и очите им се премрежиха, върховете на пръстите ги засърбяха, в главата на всеки от тях се появи мисълта, че шефът му няма да живее вечно и някой ден той ще заеме неговото място. И всеки от тях си представяше как с известен капитал ще може да започне самостоятелна работа.
Към Кино изведнъж проявиха интерес най-различни хора — такива, които имаха нещо за продаване, и такива, които очакваха помощи. Кино бе намерил най-големия бисер на света. Същността на бисера се смесваше със същността на хората и тази смес отделяше странна, мътна утайка. Всеки човек изведнъж се почувствува свързан с бисера на Кино и този бисер се появи в хорските сънища, размишления, сметки, планове, замисли, желания, нужди, страсти, апетити и само един човек стоеше на пътя към тяхното осъществяване — Кино, тъй че колкото и да е странно, всички го смятаха за свой враг. Вестта повдигна от дъното на града нещо безкрайно черно и зло; черната мътилка приличаше на скорпион, на глада, който усещаш при мириса на храна, или на чувството на самота, което изпитваш, когато любовта ти е несподелена. Отровните жлези на града почнаха да действуват и той подпухна и се изду.
Но Кино и Хуана не подозираха тези неща. Те бяха щастливи и развълнувани и им се струваше, че всички споделят радостта им. Хуан Томас и Аполония наистина се радваха, а нали те бяха частиЦа от света? Привечер, когато слънцето се спусна над планините на Полуострова и потъна в морето, Кино приклекна в колибата си, Хуана седна до него. Колибата бе пълна с техни съседи. Кино държеше големия бисер; той бе топъл и блестеше в ръката му. И мелодията на бисера се сливаше с мелодията на семейството, от което и едната, и другата ставаха по-хубави. Съседите гледаха бисера в ръката на Кино и се чудеха дали такова щастие би могло да се случи на всеки човек.
И Хуан Томас, който бе седнал отдясно на Кино, като негов брат, попита:
— Какво смяташ да правиш сега, когато си богат?
Кино погледна бисера си, а Хуана сведе ресници и покри лицето си с шала, та никой да не забележи как се вълнува. И в мътния блясък на бисера се появи всичко, за което бе мечтал Кино и от което се бе отказал, тъй като то бе неосъществимо. Рибарят видя в бисера как Хуана, Койотито и той стоят и коленичат пред високия олтар, а свещеникът ги венчава, защото сега те ще могат да му платят. Той тихо проговори:
— Ние ще се венчаем… в черквата.
Кино видя в бисера как ще бъдат облечени: Хуана — със съвсем нов, още неомачкан шал и нова, дълга пола, под която се подаваха обувки. Всичко това се виждаше в топлия блясък на бисера. А Кино е с нови, бели дрехи, с нова шапка — не сламена, а от фин чер филц — и краката му са също обути — не със сандали, а с обувки, които се връзват. Пък Койотито! Нямаше друг като него! Той бе облечен със синьо моряшко костюмче от Съединените щати и носеше моряшка шапка — точно такава, каквато Кино бе видял, когато в града пристигна параходче с туристи. Той съзря всичко това в блестящия бисер и каза:
— Ще имаме нови дрехи.
И мелодията на бисера гръмко зазвуча в ушите му като много тромпети.
А после на прелестната сива повърхност на бисера се появиха по-незначителните желания на Кино: харпун вместо онзи, който бе загубил преди година, нов железен харпун с халка на края на дръжката и… мислите му трудно можеха да направят такъв скок — и пушка Защо не, щом е толкова богат? И Кино видя в бисера друг Кино, Кино с карабина уинчестър в ръце. Това бяха най-смели, сладостни мечти. Устните му нерешително произнесоха: