— Ха!
Очевидно мечът беше станал невидим, когато Фафърд го вдигна, защото статуята не го проследи с погледа на железните си очи, докато се придвижваше в помещението. Вместо това тя остави собствения си меч, взе дълъг тънък сребърен тромпет и го вдигна до устните си.
Фафърд реши, че най-добре ще е да атакува преди статуята да е успяла да повика помощ. Той се втурна към нещото, замахвайки със Сивия Жезъл за мощен удар по шията, стегнал ръка в очакване на изтръпването.
В този миг статуята духна в тромпета, но вместо призивния звук, който Фафърд очакваше да чуе, от него излетя голям бял облак прах, замъглявайки всичко наоколо, като че ли от река Хлал се беше спуснала най-гъстата възможна мъгла.
Фафърд се отдръпна, кашляйки задавено. Издуханата от демона мъгла бързо се разсея, защото белият прах се посипа по пода с неестествена скорост. Фафърд отново можеше да вижда, за да атакува, но очевидно сега и статуята можеше да го вижда, защото тя примижавайки втренчено към него извика своето металическо „Ха!“ отново и завъртя меча над главата си в подготовка за атаката, сякаш настройвайки се за нея.
Фафърд видя, че ръцете и краката му са плътно покрити с белия прах, която явно беше полепнал по всичко с изключение на очите му, които сигурно бяха останали защитени от паяжината на Шийлба.
Желязната статуя го нападна яростно. Фафърд посрещна удара на меча със своя и сам нанесе удар, който беше париран с лекота. От този момент схватката прие шумното развитие на класическия дуел с мечове, с малката разлика, че Сивия Жезъл излизаше нащърбен след всяко съприкосновение, а малко по-дългият меч на статуята оставаше все същия. И още една особеност: винаги когато Фафърд съумееше да проникне през защитата на противника си с мушване — защото посичащите удари бяха практически невъзможни — се оказваше, че другият вече се е отместил с неуловимо бързо за окото движение, предусещайки замислите на Фафърд.
За Фафърд — поне докато траеше схватката — това бе най-трудният, най-безперспективен и определено най-изморителен двубой, който някога беше започвал, така че той бе силно уязвен и раздразнен, когато Мишелов се надигна отново в ковчега си, облегна се на лакът върху сатена, широко се ухили на дуелистите, подпря брадичка на ръката си, започна лудешки да се смее и да пуска безсмислени съвети от рода на: „Използувай Тайната Атака в две и половина, Фафърд — това го има в учебника!“ или „Скочи в пещта! — това ще е голям стратегически ход“, или — този път към статуята: „Не забравяй да го подсечеш в краката, мошеник такъв!“
Отскачайки след една неочаквана атака на Фафърд, статуята бутна масичката, на която бяха остатъците от гуляя на Мишелов — очевидно способностите й да предугажда не се отнасяха и до ситуацията зад гърба й — и всичко се пръсна на пода.
Мишелов се надвеси над ръба на ковчега и лигаво размаха пръст:
— Това ще трябва сам да си го изметеш! — след което диво се изкиска.
Отново отстъпвайки, статуята бутна с гръб ковчега. Мишелов само плесна дружески демоничната фигура по рамото и извика:
— Я се стегне, клоун такъв! Свали го! Изтупай му праха!
Но най-лошото беше може би когато по време на кратка пауза, през която двамата противници задъхано се гледаха със замаян поглед, Мишелов игриво махна с ръка на най-близкия гигантски паяк, извика: „Йо-хо!“ и отново го последва с „Ще се видим, скъпа, след цирка“.
Фафърд отби със засилващо се отчаяние петнайсетия или може би петдесетия напад към главата си и помисли: „Ето какво става от опита да бъде спасен малкия безсърдечен побъркан, който би могъл да се кара на баба си, когато тя е в прегръдката на мечка. Паяжината на Шийлба наистина ми показа истинската природа на този идиот“.
Мишелов се беше събудил разгневен от звъна на мечовете, прекъснали сладките му сатенени сънища, но когато видя какво става, започна да наблюдава с интерес невероятно комичната сцена.
Защото онова, което Мишелов можеше да види без помощта на паяжината на Шийлба, бе един жалък облечен в червено метач да замахва мощно с дългата си метла към Фафърд, който изглеждаше точно сякаш само преди миг бе излязъл от нощва с брашно. Единствената част на Северняка, която не бе поръсена с белия прах, беше тясна ивица около очите му — като че ли беше с маска.
Но най-абсурдното в цялата тази ситуация бе това, че побелелият като мелничар Фафърд влага цялото си усърдие — и емоции! — в една истинска схватка, в която нанася удари с безкрайна прецизност, блокирайки метлата, сякаш е ятаган или меч. Когато метлата се вдигнеше за удар, Фафърд се втренчваше в нея, независимо от странната лента около очите си. И когато миг по-късно метлата се спускаше, той парираше удара й с меча си, влагайки всички сили и нещо повече, преструваше се, че ударът го изважда от равновесие.