— Сега, мила! Идвам. Пусни ме, Фафърд! Нека се кача при нея! Само една целувка! Любима…!
— Стига, Мишелов! — изръмжа Фафърд, целият настръхнал. — Това е гигантски паяк!
— Избърши си паяжината от очите, Фафърд! — неуместно за този момент се сопна Мишелов. — Това е страхотно момиче! Никога вече няма да видя друга като нея… и освен това, платил съм си! Любима!
Тогава тътенът отново заглуши гласа му и следващите подсвирвания, ако ги имаше; стената отново проблесна по-светло, отколкото слънцето през деня, подът под краката им отново се разтърси и потръпна; целият магазин се разклати и когато Фафърд изтегли Мишелов през входа с форма на детелина за последен път се видя блясък и се чу грохот.
Светкавицата освети събраните в полукръг ланхмарци, които надничаха с пепелявосиви лица през рамо, докато се изтегляха през Площада на Тъмните Наслаждения по-далече от грохота, заплашващ да се изтръгне навън.
Фафърд се обърна. Отворът в стената се бе затворил без следа.
Фантастичният бит-пазар беше напуснал света на Нийуон.
Мишелов седеше на черните плочи, където Фафърд го бе издърпал и се вайкаше:
— Тайните на Пространството и Времето! Знанията на Боговете! Загадките на Ада! Черната Нирвана! Златният Рай! И пет гроша загубени завинаги!
Фафърд скръцна със зъби. Някаква желязна решимост — резултат на изпитания гняв и преживяното чувство на безпомощност, — бе изкристализирала в него.
До момента беше използувал паяжината на Шийлба — е, и плащът на Нингобъл — само за да служи на другите. Сега щеше да ги използува за себе си! Щеше да погледне Мишелов и останалите по-отблизо, отколкото другите можеха да го направят. Щеше да изучи дори собственото си отражение! Но най-напред щеше да проникне до същината на магьосническите души на Шийлба и Нингобъл!
И тогава зад гърба му се разнесе „С-с-с-т!“
Той вдигна поглед и усети как плащът се изхлузва от врата му, а едновременно с това — с леко гъделичкане — и маската пада от очите му.
За един кратък миг нещо проблесна над главата му и през отдалечаващата се сребриста пелена той зърна някак изкривено — като че ли през дебело стъкло — черно лице с кожа като от паяжина, която изцяло покриваше местата, където би следвало да има уста, нос и очи.
Гледката — не, това трябва да беше някаква игра на зрението — изчезна и пред погледа му се появиха две закачулени глави, обърнати надолу към него над ръба на стената. Разнесе се приглушен дрезгав смях.
После главите се скриха и отново можеше да види само края на покрива, небето, звездите и празната стена…