Бележката на Шийлба, запечатала се с невидими букви някъде в главата на Мишелов, просто казваше: „Когато звездата Акул докосне Кулата на Ран, бъди при Фонтана на Тъмното изобилие“ и беше подписана икономично само с онзи безличен овал, знак на Шийлба.
Мишелов се понесе в тъмнината към Фонтана, представляващ ниска черна кула, от кръглия горен край на която на всеки двайсет удара под сърцето на слона се събираше за да падне, една-единствена черна капка.
Мишелов спря край Фонтана, повдигна ръка под наклон и измери височината на зелената звезда Акул. Оставаше й да се спуска по небето още цели седем пръста, преди да докосне острия като игла връх на очерталото се в далечината на фона на звездите минаре на Ран.
Мишелов приклекна и леко скочи на горната площадка на Фонтана, за да види дали това ще промени съществено височината на Акул. Не, разлика нямаше.
Той внимателно огледа тъмнината около себе си, но не съзря никакви неподвижни фигури… и по-специално нечия загърната в плащ и закачулена като монах фигура — при това така добре закачулена, че човек да се запита как онзи вижда, за да ходи. Но никакви фигури не се виждаха.
Настроението на Мишелов се промени. Щом Шийлба бе решила да не прояви любезността да дойде малко по-рано, тогава и той можеше да се държи недодялано! И Мишелов се упъти към арката на новия ярко осветен магазин, чието безцеремонно сияние бе съзрял поне една пряка преди да излезе на Площада на Тъмните Наслаждения.
Фафърд-Северняка повдигна натежал от виното клепач и без да помръдва глава огледа половината от малката осветена от огъня стая, в която спеше гол. Затвори окото, отвори другото и огледа другата половина.
От Мишелов нямаше и помен. Дотук добре! Ако късметът му продължеше, щеше да може да се справи с предстоящата му притеснителна задача, спестявайки си присмеха на малкия сив мошеник.
Той издърпа изпод бузата си виолетово квадратно парче от змийска кожа, надупчено така, че когато го вдигнеше пред очите, играещите пламъци на огъня образуваха в дупчиците малки звезди. Внимателното им разглеждане му беше разкрило не съвсем ясния текст на следното послание: „Когато кинжалът на Ран промуши тъмнината в сърцето на Акул, открий Извора на Черните Капки“.
През цялата ширина на надупчения по листа текст, беше начертана седмолъчна свастика, а това бе единият от подписите на Нингобъл-Седмоокия.
За Фафърд фразата „Извор на Черните Капки“ ясно се интерпретираше еднозначно като „Фонтана на Тъмното Изобилие“. Този тайнствен поетичен език му бе познат и омръзнал още от детството.
За Фафърд, Нингобъл представляваше в голяма степен същото, което бе Шийлба за Мишелов, с разликата, че Седмоокия бе много по-претенциозен архиобраз, чийто тавматургични задачи отпращаха Фафърд в мащабни начинания като например сразяването на дракони, потопяването на прокълнати четиримачтови кораби или отвличането на омагьосани принцеси, пазени от отвратителни гиганти.
Освен това Нингобъл имаше склонност към спокойно и реалистично самохвалство, особено във връзка с великолепието на огромната пещера, в която живееше, чиито каменни коридори се извиваха и отвеждаха — или поне така той често твърдеше?! — към всички места в пространството и времето… разбира се, само след като Нингобъл дадеше предварителни указания как точно да се мине през тези ниски, скалисти и преплетени проходи.
Противно на Мишелов, който изгаряше от любопитство да узнае тайните на Шийлба, Фафърд не изпитваше особено желание да научи формулите и заклинанията на Нингобъл. Седмоокия обаче притежаваше достатъчно способи да държи под контрол Северняка, основаващи се най-вече на познаване на неговите слабости и минали прегрешения, така че Фафърд се виждаше принуден винаги да изслушва търпеливо неговите смъмряния и хвалебствени тиради. Да се примирява обаче и с присъствието на Мишелов, с неговите насмешки и хилене, бе прекалено много и трябваше да се избягва по всякакъв естествен или ако трябва дори неестествен начин.