Междувременно Фафърд стоеше пред огъня и се бе захванал да пристяга, окачва и навлича на огромното си мускулесто тяло различни одежди и оръжия. Когато — вече обут и със сложен шлем — отвори външната врата и погледна към потъналите в здрача на настъпващата нощ улички, той забеляза само прегърбения продавач на кестени, приклекнал край мангала си на съседния ъгъл. Ако имаше някой, който да го види в този миг, този наблюдател несъмнено би се заклел, че когато Фафърд тръгне към Площада на Тъмните Наслаждения, ходът му ще бъде съпроводен от дрънченето и грохота на обсадна кула, приближаваща се към дебелите стени на някой град.
Но въпреки острия си като на рис слух, старият продавач на кестени трябваше да преглътне обратно надигналото се в гърлото му сърце, когато Фафърд мина покрай него висок като бор, бърз като вятъра и безшумен като призрак.
Мишелов си проби път между двама от зяпачите с лек, но рязък удар през плаващите им ребра и се упъти по тъмните плочи към ярко осветения магазин, чийто вход имаше формата на обърнато сърце. През главата му мина мисълта, че зидарите трябва да са работили като луди за да избият и иззидат тази арка в стената толкова бързо. Спомняше си, че беше минал оттук следобеда и на това място не бе имало нищо друго освен безлична гола стена.
Портиерът-чуждоземец с червена цилиндрична шапка и странни червени обувки се упъти заедно с метлата в танцова посока към Мишелов и след това тръгна заднешком, кланяйки се сервилно, като премиташе с многозначителни подсмихвания невидима пътека за първия си посетител.
На лицето на Мишелов обаче се беше настанила маската на мрачно и скептично презрение. Той поспря край купчината предмети пред вратата и я разгледа неодобрително. Изтегли Скалпел от тънката сива ножница и с върха на дългото му острие гнусливо обърна корицата на най-горната от купа стари книги. Прегледа първата страница, без да се приближава, поклати глава, бързо прелисти по същия начин още половин дузина страници, използувайки като учителска показалка меча си, за да посочи по някоя дума тук-там — по изражението на лицето му можеше да се прецени, че не ги намира за добре подбрани — и накрая рязко затвори книгата със същото движение с меча.
След това, отново с помощта на Скалпел, повдигна някаква червена дреха, провиснала от масата зад книгите и надникна под нея с подозрение, за да почука пренебрежително една стъкленица с плаваща в нея човешка глава, да докосне осъдително няколко други предмета и да помаха неодобрително с пръст към вързана за крака сова, която му обърна внимание с тръбен звук от поставката, на която се беше настанила.
Той постави обратно Скалпел в ножницата и се обърна към портиера с повдигнати вежди и кисела физиономия на лицето, която казваше — не, просто викаше: „Това ли е всичко, което се предлага? И този боклук ли е извинението да се обезчести Тъмния площад с подобна светлина?“
В действителност, Мишелов бе страшно заинтригуван и от последната дреболия, на която бе хвърлил поглед. Книгата, между другото, се беше оказала манускрипт, който той не само не разбра, но дори не можеше да разчете.
Три обстоятелства се изясняваха на Мишелов: първо, нещата, предлагани за продан тук, не идваха от което и да е било място в света на Нийуон — не можеха да идват дори от най-затънтените му кътчета; второ, той имаше чувството за крайна опасност, без да може да обясни защо; трето, тези неща бяха чудовищно интересни и той — Мишелов, не възнамеряваше да мръдне оттук, докато не разгледа, изучи и, ако трябва, не вкуси и най-дребния предмет, който би могъл да представлява някакъв интерес.
При киселата физиономия на Мишелов портиерът изпадна в конвулсивен пристъп на присвиване и боязливи покани, очевидно разкъсван между желанието да целуне краката на Мишелов и да му покаже лично всеки предмет в магазина.
Той завърши с поклон, който беше толкова нисък, че брадичката му обърса паважа и направи приканващ жест с маймунски дългата си ръка, проговаряйки на кошмарен ланхмарски: „Всичко тук прави удоволствие на плътта, сетивата и въображението на един мъж. Получава за грош! Пазар на необикновеното. Моли крал да разгледа!“
Мишелов отвърна с дълга прозявка и се огледа с изморената, изпълнена с търпение и достойнство усмивка на херцог, който съзнава, че съдбата изисква от него да се примирява със скуката, за да окуражи търговията в поверената му област. Накрая сви рамене и влезе в магазина.
Зад гърба му портиерът изпадна в делириум от възторг и подхвана отново премитането на паважа като човек, подивял от удоволствие.
Първото нещо, което Мишелов видя при влизането си, беше куп тънки книжки, подвързани в червено-виолетова фина кожа със златни винетки.