Второто бе сергия с блестящи лещи и тънки месингови далекогледи, които просто умоляваха някой да надзърне през тях.
Третото беше едно тъмнокосо стройно момиче, усмихващо се загадъчно от клетка със златни решетки, която се поклащаше окачена на тавана.
Зад тази клетка висяха други подобни на нея, с решетки от сребрист, но също и от зелен, рубинено-червен, оранжев, ултрамаринов и виолетов на цвят метал…
Фафърд видя Мишелов да изчезва в магазина точно в момента, когато лявата му ръка докосна грубата хладна повърхност на Фонтана на Тъмното Изобилие. В същия миг Акул докосна върха на минарето на Ран и заприлича на зелен фенер, окачен на острата като игла кула.
Може би щеше да последва Мишелов, може би щеше да се въздържи и със сигурност щеше да се замисли върху това, което очите му бяха съзрели, но в тази секунда зад гърба му се чу дълго и тихо: „С-с-с-т!“
Фафърд се обърна с грациозността на танцьор и изтегли меча — той го наричаше Сивия жезъл — от ножницата бързо и доста по-тихо, отколкото една змия изпълзява от дупката си.
На десет крачки от него, в началото на една уличка, по-тъмна и от Тъмния Площад, ако беше лишен от бремето на новата си търговска луна, Фафърд смътно различи две фигури, загърнати в плащове и с ниско спуснати качулки, застанали изправени една до друга.
В процепа на едната от качулките се беше настанила абсолютна тъмнина. Дори по лицето на негър от Клеш понякога преминават бронзови отблясъци. Но тук нямаше такова нещо.
В овала на другата качулка се бяха разположили седем слаби бледозеленикави пламъчета. Те се движеха неспокойно, от време на време се обикаляха едно друго и не спираха да се поклащат в неясен ритъм. Понякога една от овалните светлинки присветваше по-ярко и създаваше впечатлението, че почти изскача от качулката, а след това притъмняваше, сякаш отдръпнала се плахо назад.
Фафърд прибра Сивия Жезъл и пристъпи към фигурите. Оставайки с лице към него, те бавно и тихо заотстъпваха назад в уличката.
Фафърд продължи да върви след смаляващите се фигури. Почувства някаква възбуда… почувства и други неща. Срещата само с неговия, макар и притежаващ свръхестествени сили наставник, щеше да бъде скучна и леко изнервяща, но трудно би било за който и да е да не изпита тръпката на страхопочитание, когато срещне едновременно Нингобъл-Седмоокия и Шийлба-Безоката.
И нещо повече — за да обединят двамата съперничащи си магьосника своите сили, значи бяха забравили старата неприязън… Очевидно някъде ставаше нещо необикновено! В това вече не можеше да има никакво съмнение.
Междувременно Мишелов изживяваше най-сладкия, най-предизвикателния към способността му да разсъждава миг на екзотично наслаждение. Тънките, подвързани в кожа книги със златни надписи се оказаха ръкописи, много по-необикновени от онзи, който беше прелистил навън. Буквите в тях приличаха на скелетите на странни животни, завихрящи се облаци, храсталаци с преплетени клони — но по силата на някакво чудо той можеше да ги чете без ни най-малко затруднение!
В книгите най-подробно се обсъждаха такива неща като например интимния живот на дяволите, тайните архиви на загадъчни култове и — това дори беше илюстрирано — подходящите техники на дуелиране срещу въоръжени с мечове демони, и еротичните умения на лами, сукуби, вакханки и горски нимфи.
През лещите и месинговите далекогледи, някои от които бяха странно извити във формата на перископи, с които да се надзърта над стени и през решетките на прозорци към други вселени, при първо поглеждане се разкриваха приятни калейдоскопични мозайки, но след няколко проби Мишелов започна да съзира крайно интересни места: съкровищници на отдавна умрели крале, спални на все още живи кралици, скривалища на непокорни ангели, хранилища, в които боговете крият работните си проекти за светове, прекалено ужасяващи с фантастичността си, за да се поеме риска да бъдат създадени.
Що се отнася до странно облечените девойки, стоящи зад широките решетки на клетките си… е, добре, те бяха като едни приятно изглеждащи възглавници, върху които можеха да починат очите, уморени от преглеждане на книги и взиране през далекогледи.
От време на време някое от момичетата тихо подсвирваше на Мишелов и със закачлив, дори направо умолителен поглед посочваше към орнаментираните макари, закрепени по стените, през които минаваха въжетата, с които окачените клетки можеха да бъдат спуснати на пода.
Мишелов се усмихваше на тези покани с неприкрита любвеобилност, кимаше и с леко движение на пръста си сякаш казваше: „По-късно… по-късно. Малко търпение!“