— Чудовищно! — коментира Фафърд. — Но какво ще получат Ненаситните от всички тези търговски атаки, от цялата тази дива страст да се продава? Какво искат те в действителност?
— Ненаситните — отговори Нингобъл — искат да натрупат състояние, да отгледат питомци, които като тях да трупат пари и да се съревновават в забогатяване. И освен това, искат да предлагат услугите си по вселените (те твърдят, че сервилните клиенти са най-добрите служители на боговете) и да се оплакват колко мъчителна за тяхното съзнание е работата по трупане на пари и колко силно разстройва това храносмилането им. Освен това, всеки представител на расата им тайно събира и крие от останалите, за да й се наслаждава само той, огромна колекция от най-фините предмети и мисли, създадени някога от истинските мъже и жени (както и от истинските демони и магьосници) чрез изкупуване на безценица или чрез заплащане с боклуци, или — което им доставя върховното удоволствие — напълно безплатно.
— Наистина чудовищно! — повтори Фафърд. — Търговците винаги са били една проклета мистерия, а тези звучат като най-лоши от всички. Но какво общо има всичко това с мен?
— О, мили ми синко — отговори Нингобъл и пиететът в гласа му беше определено оцветен с мека осъдителност, — ти ме принуждаваш отново да прибягна до използуването на хипотези. Нека се върнем на направеното допускане за съществуването на един мъж, чиято цяла Вселена е в смъртна опасност и който не се е вкопчил в живота си, както и на свързаното с горното предположение допускане за наличието на един вуйчо на смелчагата — мъдрец, чийто съвети смелият мъж следва неотклонно…
— Ненаситните са отворили магазин на Площада на Тъмните Наслаждения! — намеси се Шийлба толкова рязко и неочаквано, че този път Фафърд настина трепна. — Ти трябва да унищожиш форпоста им тази нощ!
Фафърд обмисли чутото и след това проговори с глас, в който звучеше известна неувереност:
— Предполагам, че вие ще ме придружите, за да ми помогнете със способностите си, защото тази операция ми се струва крайно опасна, така че ще имам нужда от магическа артилерия, докато играя ролята на атакуващ батальон…
— О, мой мили синко… — прекъсна го Нингобъл с тон на дълбоко разочарование, поклащайки глава така, че светлинките на очите му подскочиха в качулката.
— Трябва да се справиш сам! — отсече Шийлба.
— Без каквато и да е помощ? — осведоми се Фафърд. — Не-е! Намерете си друг. Например споменатия тъпоумен смелчага, дето винаги следва напътствията на пресметливия си вуйчо с онази робска покорност, с която ми казахте, че клиентелата на Ненаситните се отнасяла към стоката им. Да, изберете си него! А що се отнася до мен… Казвам ви, не!
— Тогава изостави ни, страхливецо! — укори го с горчивина Шийлба.
Нингобъл обаче само въздъхна и каза извинително:
— Искахме да имаш другар в това начинание, боец с твоите умения, за да се опълчите заедно срещу отвратителното зло… имам предвид Сивия Мишелов. Но за нещастие той подрани за срещата си с моята колежка, бе примамен да влезе в магазина на Ненаситните и без съмнение сега е дълбоко затънал в клопките им, ако изобщо още е жив. Така че, както сам можеш да се убедиш, ние бяхме проявили загриженост за твоята безопасност и не сме възнамерявали да ти възлагаме прекомерното бреме на самостоятелна акция. Обаче, мили ми синко, ако ти все още си на твърдото мнение, че…
Фафърд изпусна въздишка, по-дълбока и от тази на Нингобъл.
— Много добре — каза той със сърдит глас, в който се долавяше поражението. — Ще направя това за вас. Все пак някой трябва да издърпа малкия нещастен сив глупак от огъня, в който сам се е заврял поради изкушението. Но как да го направя? — и той поклати предупредително големия си пръст към Нингобъл. — И стига с това „мили ми синко“.