Нингобъл се замисли за миг и след малко каза просто:
— Ще прецениш сам.
— Пази се от Черната стена! — обади се Шийлба.
Нингобъл допълни:
— Почакай, имам подарък за теб — и му подаде раздърпана, дълга около един метър лента, която до момента беше държал през ръкава си, с единствената цел да попречи да се види как изглежда ръката, която я беше държала.
Фафърд я взе изсумтявайки, сви я на топка и я напъха в торбата си.
— Бъди малко по-внимателен — предупреди го Нингобъл. — Това е Невидимият Плащ, естествено донякъде поизносен от многократна употреба за магически цели. Не го обличай, преди да се приближиш до магазина на Ненаситните. Има две основни слабости: не може да те направи напълно невидим за силен магьосник, ако той почувства присъствието ти и вземе определени мерки. Също така, от теб не трябва да се стича кръв по време на действията ти вътре, защото Плащът не може да я скрие.
— И аз имам дар! — каза Шийлба като издърпа нещо изпод качулката си също със скрита в ръкава ръка, както бе постъпил Нингобъл. Нещото леко проблясваше в тъмнината като…
Като паяжина.
Шийлба я разтърси, сякаш за да изтръска някой друг паяк от нея.
— Това е Маската на Вярното Виждане — поясни тя, подавайки я на Фафърд. — През нея всички неща се виждат такива каквито са! Не я поставяй на очите си, докато не влезеш в базара. И в никакъв случай не я поставяй сега… ако държиш на живота си и желаеш да запазиш разсъдъка си!
Фафърд я пое от нея с безкрайна предпазливост и с настръхнала кожа на пръстите. Беше склонен да изпълни съвета на магьосницата. В този момент той нямаше никакво желание да види истинския облик на Шийлба-Безоката.
Сивия Мишелов се беше зачел в най-интересната от книгите — един голям сборник на тайното знание, написан с писмото на астрологическите и геомантическите знаци, смисълът на които просто скачаше от книгата в главата му.
За да му починат очите, а всъщност по-скоро за да не погълне четивото прекалено бързо, той надникна през един от далекогледите, състоящ се от девет съединени под ъгъл колена и пред очите му се разкри сцена, която би могла да бъде от най-райското място във Вселената: в небесата плавно се рееха агнели, а няколко заслужили митични героя отдъхваха след изкачване на величествена планина и критично наблюдаваха отгоре мравешките усилия на по-дребните богове, разположени много нива под тях.
А за да му починат очите и от тази гледка, той вдигна поглед към аленочервените решетки на най-вътрешната клетка, в която беше затворено най-великолепното, стройно, русо и тъмнооко момиче от всички останали. Тя коленичи и прелъстително наклони тяло назад. Беше облечена в алена туника от кадифе, а златнорусата й коса беше толкова гъста и подвижна, че можеше да я спусне като завеса пред очите си, почти до леко нацупените устни. С тънките пръсти на едната си ръка тя леко разтваряше кичурите на косата и поглеждаше уж срамежливо, но несъмнено игриво към Мишелов, а с пръстите на другата разтърсваше златни кастанети в удивително сластен и бавен ритъм, който периодично рязко ускоряваше.
Мишелов обмисляше дали не е време да завърти няколко пъти посипаната със скъпоценни камъни златна дръжка на макарата, намираща се случайно до лакътя му, когато за първи път зърна блестящата стена в дъното на магазина. От какъв ли материал е тя? — питаше се той. Диамантен пясък, посипан върху тъмно стъкло? Черен опал? Черна перла? Черен лунен камък?
Но каквото и да беше, той не можеше да откъсне поглед от стената и поради тази причина остави книгата, използувайки далекогледа в ръката си, за да отбележи страницата, до която бе стигнал, а това бяха няколко удивително интересни страници, на които се описваше Универсалната Защита във фехтовката с петте й лъжливи варианта и се разглеждаха трите истински форми на Тайната Атака. Така че той махна с пръст на страхотната блондинка и бързо се отправи към задната част на магазина.
Докато се приближаваше към Черната Стена, за миг му се стори, че забелязва сребърен призрак или може би сребрист скелет, който сякаш е тръгнал да излиза от стената на път към него, но след това разбра, че това е просто красиво негово отражение, по много приятен начин изменено от блестящия материал. Онова, което за момент му се привидяло като сребърни ребра, всъщност беше отражение на сребристите дантели, украсяващи туниката му.
Той се усмихна на образа си и протегна пръст, за да докосне отражението си, когато… — О, чудо! — ръката му премина през стената без никакво усещане, с изключение на лек хладен гъдел, напомняйки му за уюта между чаршафите на току-що застлано легло.