Сега беше шокиран. Всички чиновници, наперени хитреци, свити хорица, роби, незначителни търговци, второкласни куртизанки, които автоматично щяха да се отместят от пътя му (макар че последните сигурно биха го сторили със закачливо поклащане на бедрата) сега се насочваха директно към него, така че трябваше да се отдръпва, направо да отскача встрани и понякога дори да отстъпва, за да не го настъпят по пръстите или да не се блъснат в него. Един дебелак с огромен корем едва не му отнесе паяжината, която сега на светлината вече се виждаше, че е свободна от паяци или по-точно, ако имаше някакви, то те трябваше да бъдат много малки.
Беше толкова силно зает с това да отбягва игнориращите го ланхмарци, че така и не хвърли поглед към магазина до момента, когато се оказа пред вратата му. И тогава, преди да погледне по-внимателно, установи малко изненадано, че накланя глава встрани, така че почти докосна рамо с ухото си и поставя паяжината на Шийлба върху очите си.
Усещането беше като от докосване на паяжина, в която човек неочаквано е заврял лицето си, разхождайки се из гъста гора призори. Картината пред очите му започна да потрепва, сякаш гледаше през дебел кристал. След малко тя се изясни, а заедно с това изчезна и лепкавото усещане върху лицето, така че зрението на Фафърд се върна към нормалното състояние… или поне така му се струваше.
Оказа се, че входът на магазина е затрупан с боклуци — при това особено отблъскващи: стари кости, умрели риби, касапски отпадъци, разкапани дрехи, извадени от някое гробище и нагънати на неравни квадрати в имитация на лошо подвързани неподрязани книги, нащърбена стъклария и керамика, пукнати кутии, големи отвратително миришещи окапали листа, разядени на оранжеви петна от някаква чума, окървавени парцали, раздърпани набедрени препаски, големи червеи, сновящи насам-натам, стоножки, които лазеха неориентирано, хлебарки, които се клатеха като пияни… и още по-неприятни неща.
Над всичко това се беше възцарил проскубан, загубил повечето от перата си лешояд, очевидно пострадал от някаква странна птича екзема. Първоначално Фафърд сметна, че е умрял, но неочаквано птицата отвори едно замъглено в бяла пелена око.
Единственият продаваем предмет извън магазина — но изключението бе забележително — беше висока, малко по-едра от естествените човешки размери, статуя от черно желязо на строен войн с меч, с мрачно и все пак някак меланхолично изражение на лицето. Застанала на висок пиедестал до вратата, статуята беше леко наклонена напред, подпряна на дълъг меч и оглеждаше злобно Площада.
Обликът на статуята се опитваше да събуди спомен в съзнанието на Фафърд — скорошен при това — но в мислите му имаше някакъв необясним провал и той спря да размишлява по тази загадка. При акции като настоящата, единственото важно нещо бе светкавичното действие. Той разхлаби секирата на пояса, безшумно изтегли Сивия Жезъл и като заобиколи купчината боклук, влезе в магазина.
Мишелов, задоволил глада си с вкусната черна храна и утолил жаждата си с опияняващата черна напитка, лениво се върна до Черната Стена и мушна в нея дясната си ръка до рамо. Размърда я в стената, наслаждавайки се на усещането за струящата приятна хладина, възхитен от великолепните сребърни люспи по нея и от свръхчовешката си красота. Повтори действието и с десния си крак, разклащайки го като танцьор, загряващ на гредата. След това леко пое дъх и започна да навлиза целия.
На влизане в помещението на базара, Фафърд видя същите купове луксозно подвързани книги и полиците с натрупани по тях лещи и далекогледи, които бе видял и Мишелов — едно обстоятелство, което сякаш опровергаваше теорията на Нингобъл, че Ненаситните продават само отпадъци.
Видя и осемте красиви клетки с решетки от блестящ метал, както и лъскавите вериги, на които те висяха от тавана и които отиваха до макари на стените с украсени дръжки.
Във всяка от клетките имаше по един блестящ в разкошни цветове паяк, покрит с черни или светли косми и с размерите на дребен човек. Паяците помръдваха дългите си завършващи с остри нокти членести крака и от време на време леко отваряха и затваряха челюсти с извити зъби, вперили неподвижен поглед към Фафърд с всяко от осемте си очи, подредени в две редици.
„Накарай паяка да хване паяк“ — помисли Фафърд, имайки предвид своята паяжина и се зачуди какво ли означава тази мисъл.
Той делово превключи съзнанието си на по-практични неща, но още преди да реши дали да не започне с убиването на много скъпо изглеждащите паяци, достойни да украсят двора на някоя императрица от джунглата — още една точка срещу теорията на Нингобъл за боклука — и чак тогава да премине нататък, чу слаб звук на плискане от дъното на магазина. Това му напомни за Мишелов по време на баня — Мишелов обичаше да се къпе, като предпочиташе бавното вземане на луксозна вана, напълнена с ароматна сапунена вода… ах, този ситен сибарит! — и затова Фафърд забърза в тази посока, без да забравя непрекъснато да контролира ситуацията зад гърба си.