„Понякога е прекалено голямо. Например когато двама амбициозни искат хем да са заедно, хем да постигнат амбициите си в двата края на континента.“
Малко след любенето Уесли предложи решение — да си разменят дистанционно контролирани сексботове и така да са заедно чрез заместници въпреки хилядите километри. Тор нарече предложението му пошла шега и му каза повече да не се мярка пред очите й… и той се съгласи с готовност, от която я жегна.
„Да се обадя ли? Да му кажа, че идвам?“ Вдигна ръка, за да набере кода му…
… и точно тогава димните статуи трепнаха от басовото изсвирване, приканващо към въздушното пристанище Линдберг-Рутан. „Последно повикване — осъзна тя. — Вече е късно.“ Въздъхна и понечи да тръгне натам.
Реакцията й не остана незабелязана. Един продавач наблизо почука очилата си, усмихна се и кимна.
— Бон воаяж, мис Тор — каза й със силен йеменски акцент. Явно я беше сканирал, бе открил, че е в списъка пътници на „Сантос-Дюмон“, и беше забелязал скромната й местна слава. Друг продавач се ухили и пъхна в ръцете й букет, докато тя минаваше покрай него.
Е-сигнали като миниатюрни светулки пърхаха непосредствено пред Тор и тя изведнъж се озова в коридор от мимолетни благопожелания, протегнати ръце с малки импулсивно предложени подаръци, в ушите й звучаха поздрави на десетки езици. Понесена от вълната чувства към града, който оставяше след себе си, тя тръгна към терминала, където могъщият цепелин опъваше въжетата, сякаш изгаряше от нетърпение да се понесе в небето.
Въпреки схватливостта на всичките й сурогатни пазители Тор така и не разбра, че през цялото време е била следена. Пък и нямаше причина да го осъзнава. Защото плътно зад нея вървеше призрак, който я следваше през познатите улички на глобалното село.
Но извън селото… отвъд гората от питомни пластове… тихо шумолеше джунгла, която си оставаше завинаги невидима за очите й.
Някога, преди около век, на една обедна почивка по време на проекта „Манхатън“ физикът Енрико Ферми и колегите му се заприказвали за вероятността за съществуването на живот в космоса. Някои от по-младите учени твърдели, че сред трилионите звезди задължително трябва да има светове, обитавани от разумни същества, които съществуват много по-отдавна от нас. Колко интересно ще е бъдещето, когато ще можем да разговаряме с други цивилизации!
Ферми слушал мълчаливо и накрая казал: „Така ли? Не би ли трябвало вече да сме получили съобщенията им? Да сме видели великите им постижения? Или да сме попаднали на следи от техни посещения в миналото? Невероятните извънземни… къде са те?“
Въпросът му бил наречен Великото мълчание. Дилемата СЕТИ или парадокс на Ферми. И докато ентусиастите продължават да се взират и вслушват в небето, зловещото мълчание на галактиката става все по-тревожно.
Днес астрономите използват мощните си телескопи, за да преценят колко звезди си имат спътници с течна вода и колко често подобни условия водят до появата на живот. Други пък убедително изчисляват на каква част от тези се появяват разумни същества. И колко от тях могат да пътешестват или да излъчват съобщения. Повечето стигат до заключени ето, че не би трябвало да сме сами. Но въпреки всичко мълчанието властва навсякъде в космоса.
Накрая всички започнаха да осъзнават, че това не са просто теоретични занимания. Че нещо трябва да потиска резултата. Че някакъв „филтър“ може да отсява разумните раси и да ги прави достатъчно малко на брой, за да обясни привидната ни изолация. Или самота.
Предложени са стотици разумни „обяснения на Великото мълчание“. Според едни нашата тучна планета е уникална (и наистина, досега не е открито нищо подобно на Земята, макар че животът със сигурност съществува някъде в космоса). Или че повечето светове с екосистеми са били сполетени от по-убийствени катастрофи от Земята — по-убийствени от онази, унищожила динозаврите.
Възможно ли е човешкият разум да е една щастлива случайност? Според еволюциониста Ернст Майр „нищо не показва по-добре малката вероятност за поява на висш разум от петдесетте милиарда земни видове, които така и не са го развили“. Или пък Земята може да има някаква уникална черта, рядко срещана другаде, която да е помогнала на хората да преминат от обикновения разум към невероятните технологични постижения.
Мрачно ли ви звучи? А това са оптимистичните обяснения! Те предполагат, че „големият филтър“ — онова, което намалява броя — вече е зад нас. А не ни очаква.