А ако се окаже, че планетите с живот на тях са нещо обичайно и разумът е често срещано явление? В такъв случай филтърът е пред нас. Може би той е някаква грешка, допускана от всички разумни раси. Или от няколко. Минно поле с многобройни възможности за провал. Всеки път, когато се изправяме пред някаква тревожна стъпка по пътя, като се започне от избягването на ядрена война до превръщането ни в умели стопани на планетата, от генното инженерство до изкуствения интелект и т.н., ние трябва да се запитаме: „Това ли е? Големият гаф? Капанът, скрит зад въпроса на Ферми?“
Това е контекстът на нашия разказ. Призракът на нашия банкет, спотайващ се между размишлението и предвидливостта, докато разглеждаме дългия списък заплахи за собственото ни съществуване.
Онези, които можем да видим.
4.
Възкресеният град
Докато слизаше на перона на монорелсовия влак, Хамиш осъзна, че сенатската сграда Франкен е истински бегемот. Един от онези гигантски монументи, издигнати по време на патриотичното безумие на проекта „След Ужасния ден“, още преди нивото на радиацията да спадне до безопасни нива. Масивни постройки, изразяващи националното чувство на абсолютна (някои биха казали маниакална) решимост за възстановяване на столицата — с архитектура, изглеждаща едновременно дръзко решителна…
… и същевременно свръхпредпазлива до степен, която Хамиш намираше за възхитително параноична.
Естествено, Хамиш сравняваше Франкен с неща от собствените си романи и филми — напълно себедостатъчен град, кацнал на петдесет гигантски стълба над все още леко светещата почва. Всеки стълб можеше да спусне за по-малко от минута двама сенатори (заедно с посетителите и екипите им) до подземното убежище. (Други дванайсет сенатори от по-малките щати трябваше да се задоволят с офиси в не така пищната сграда Фей-Бек непосредствено до безопасната зона.) Офисблоковете, увиснали в пространството между гигантските цилиндрични стълбове, можеха да се изолират херметично — аналогично на начина, по който някои от „съединените“ щати бяха започнали да се изолират един от друг.
Комплексът беше ограден с висок затревен вал и блестящ ров („водно огледало“) в дворцов стил, копиран от десетки други сгради от същия период, и придаваше на Вашингтон измамно парков вид — пасторален, крайречен, хълмист, — който примамваше окото, макар на човек рядко да му се случваше да види излезли на пикник хора. Всичко това се следеше бдително от блестящи наблюдателни глобуси върху дискретни люкове, способни при команда моментално да избълват хора и смъртоносни машини.
Хамиш плъзна поглед от блестящия купол на Капитолия към другите неомодерни постройки, всяка забила корени дълбоко в земята и същевременно извисяваща се към небето — отчасти бункер, отчасти дига против наводнения, отчасти зрелище, осеяно с дръзко развети знамена. Смесица от Дисни и „Блейд Рънър“, помисли си Хамиш. Уникално американски отговор на предизвикателството на Ужасния ден.
Туристи, лобисти и членове на екипи се носеха сред петдесетте могъщи стълба на Франкен, подредени като звездите на националния флаг. Някои използваха плъзгащи се обувки или скутри за по-бързо придвижване. По-възрастните пък трябваше да се държат за нещо и караха различни модели „Сали“ или „Сегуей“. Само малцина предпочитаха да вървят пеша въпреки обезкуражаващите разстояния. Вълните нагорещен въздух създаваха оптични трикове с осветения от слънцето паваж и сенките, от които далечните неща изглеждаха близки и обратно… докато умните очила на Хамиш не се намесиха и не върнаха реалната перспектива.
Жалко — ефекта си го биваше. Също като в онзи филм, който бяха направили по „Мемите убийци“ — въпреки че скапаният режисьор беше объркал тотално сценария.
Хамиш по принцип не обичаше да носи очила, освен когато не се нуждаеше от тях, за да стигне от едно място до друго. Все пак те предлагаха някои доста съблазнителни преимущества.
Ригълс заговори. В лявата му слушалка.
— Сенатор Стронг те очаква в кабинета си след четири минути. Трябва да ускорим темпото, ако искаме да стигнем навреме.
Хамиш кимна по навик. Старият му асистент се нуждаеше от изречени команди или подчертано изразени жестове. Новият усещаше нервни сигнали и думи, които бяха почти изречени на глас.
— На кой му пука? — измърмори той. — Точно сега Стронг4 е слаб като котенце. Всички му се подиграват след онези малоумни брътвежи преди два дни. Точно така, малоумни.