„Татко щеше да одобри това“ — помисли си той и нарочно пропусна една капчица: остави я да се пръсне точно под носа му.
Разбира се, ако Ужасният ден не беше сложил драстичен край на страстния стремеж на Джейсън Сандър към удоволствията и угаждането. Понякога Хакер почти усещаше стареца до себе си по време на тези екскурзии. Или ексцесии. „Джей Ти казваше, че богатите имат специфично задължение — noblesse oblige. Бремето да се перчат!“
Да изследваш границите на изживяването, на възможностите, на благоприличното… дори на закона. Дълг, много по-важен от тривиалната филантропия. Да позволиш на целия свят да се възползва от ободрителния ефект на завистта.
— Погледни историята, синко — беше му казал веднъж баща му. — Прогресът се прави от хора, които се опитват да не изостават от другия. От другата нация или компания, от по-добрите или от съседите. Това е нашата роля, нашата трудна задача — да сме съседите! Стимул за всеки завистлив, амбициозен и изобретателен кучи син, който се опитва да бъде като нас. Това е ужасно важна работа, Хакер. Макар да се съмнявам, че някой някога ще ни благодари за нея.
Татко му беше чешит, дума да няма. Майка му, естествено, бе съвсем друга история.
За краткото време (само няколко минути), през което капсулата му се носеше към връхната точка на траекторията си, всичко изглеждаше нормално. Забързаните мисли на Хакер забавиха ход, докато се наслаждаваше на интерлюдията с шампанското и гледаше ту прашната диря на Млечния път, ту живата панорама на Земята под себе си.
„Милиарди други може и да са забравили тази мечта. Професионалните астрономи помогнаха за убиването й, като направиха изследването на космоса свръхангажиращо колективно, работа за откачалки. И досадно.
Да не забравяме и другите представители на моята каста, които си купуват места за луксозните «космически» совалки… или се наслаждават на безтегловни ваканции в орбиталния «Хилтън». Перчене без заслуга. Приключение без риск. «Постижение» без нито грам работа.“
Хакер разтри мазолестата си ръка, цялата в белези от искрите от оксижена и безбройните часове в работилницата, където бе помагал на хората си да създадат малката ракета почти от нулата. Или поне от един наистина добър комплект. Което си е почти същото.
„А единиците като мен връщат романтиката!“
Забеляза някакво блещукане през прозрачния диамантен конус на носа. Нещо се движеше бързо на фона на неподвижните съзвездия.
„Говорим за вълка, а той… Не… това не е «Хилтън». Твърде силно отразява светлината. Трябва да е старата космическа станция. Все още обикаля около Земята. И там все още работят неколцина специалисти и твърдоглави учени. На обществени разноски.“
Адски тъпо.
„Да вземем последните четири хилядолетия. Имало ли е някакво истинско развитие, което да не е било задвижено от аристокрацията? Не, разбира се…“
Изведнъж остро, болезнено ярко сияние озари капсулата! Хакер се намръщи и закри очи с ръка.
Изруга на глас и усети как думите вибрират в гърлото му, макар че запушените уши не ги регистрираха. Звуковият имплант в мандибулата му обаче преведе предупреждението на компютъра.
ВХОДЯЩО ЛАЗЕРНО СЪОБЩЕНИЕ.
Внезапните му опасения се потвърдиха: екранът на панела грейна в холографски режим. Онзи надут рус кретен „лорд Смитс“ се зарея към Хакер, при това се хилеше. И не беше вдигнал само визьора този идиот, а бе махнал целия си шлем, противно на всички правила. Въпреки скъпата биоскулптура лицето на барончето изглеждаше деформирано от грозно зейналата уста (безтегловността правеше подобни неща с някои хора), оформяща думи, които се зареяха между тях заедно с пръски слюнка.
Пипнах те, Сандър! Свършено е с теб!
Хакер тракна със зъби, за да предаде субвокалния си отговор.
Какви ги дрънкаш, Смитс?
Наред с отпечатаните думи кикотът на благородника улучи един от модулите за вибрация в импланта и челюстта на Хакер затуптя.
Прицелил съм се право в теб. Ако това беше истинско, щеше да си като пушена сьомга в чинията ми.