Хакер осъзна…
Смитс си играеше на „космическа война“. Някои от новаците бяха луди по нея по време на обучението и не слушаха старите кучета. Търсеха вълнението на съперничеството, а не само балистичния полет. Спускаш се върху противника и го „застрелваш“ по време на апогея.
Идиотска забава. По цял куп причини.
Застави нервите и мускулите в гърлото му да оформят остри думи, които бяха предадени през четирийсетината километра помежду им.
Смитс, глупак такъв! Няма да играя тъпата ти игричка. След малко започва обратното навлизане. Трябва да проверя…
Русият кретен се усмихна презрително.
Типична парвенюшка страхливост. Знам, че си използвал симулатора, Сандър. Наясно си какво да правиш и имаш нужното оборудване. Страхлив двуличник.
Обиди, целящи да го предизвикат. Хакер знаеше, че не трябва да им обръща внимание.
Но никой не можеше да нарече един Сандър „парвеню“!
„Баба ми е изиграла «Полароид», после «Ксерокс» и накрая «Майкрософт». После е купила «Върджин» и «Телкрам» на безценица и ги е продала скъпо, докато твоята фамилия още е оплаквала Кромуел в Камарата на лордовете.“
Ръцете му полетяха и извикаха процедури, които обърнаха комуникационния лагер и задействаха късообхватния радар, за да засече Смитс сред йонната мъгла. И да, Хакер наистина беше прекарал доста време в симулатора на „космически войни“ в тренировъчния лагер. Кой би устоял на подобно изкушение?
Страхливец! Бий се!
Точката на радара се раздвижи и се разпадна на множество примамки — стар трик в електронната война, на който Хакер бързо отвърна с филтрираща програма. „Няма да ми се измъкнеш толкова лесно.“
Част от него осъзнаваше, че обратното навлизане в атмосферата е започнало. По топлинния щит се появиха слаби проблясъци, които започнаха да изместват далечните звезди. Проверките чакаха…
… но колко пъти ги беше правил заедно с екипа си? Сто? „Нека капсулата си свърши работата — реши той. — Този ИИ в някои отношения е по-съобразителен от мен.“
Междувременно кретенът със синя кръв продължаваше да се киска и да сипе предизвикателства. След като Хакер успя да пробие електронния му камуфлаж, Смитс използва двигателите за маневриране, за да не му позволи да се прицели в него.
„Малоумник! Заобикаляш автоматичните системи за управление точно когато на ИИ може да му се наложи да направи промени.“
Лицето на холоекрана сякаш с всяка секунда ставаше все по-възбудено и налудничаво.
Хайде, Сандър! Можеш и по-добре! Нещастно издигнало се магазинерче!
Хакер примигна. Дори барончето не беше толкова тъпо при нормални обстоятелства. Нещо явно не беше наред.
Престана да се опитва да го улучи и вместо това излъчи предупреждение:
Смитс, сложи си шлема! Май сместа ти за дишане е сбъркана. Съсредоточи се върху управлението или мини на автопилот…
Нямаше смисъл. Лицето ставаше само по-разкривено, по-зачервено… почти безумно. Думите излитаха от устата му, получерни, виеха се като някакъв злословещ тайфун. Да не говорим, че кретенът още няколко пъти освети с лазера си капсулата на Хакер, като крещеше: „Победа“ при всяко попадение.
А сега е ред на последния удар… Сандър!
Хакер бързо взе решение. Най-доброто, което можеше да направи, бе да премахне дразнителя. Затова прекъсна напълно контакта с рязко стискане на зъби. Отърваването от разкривената подигравателна физиономия определено му се отрази добре.
„Ще докладвам този тип на Космическия клуб! Може би дори на Съсловния съвет“ — реши той, докато се мъчеше да се успокои и да загърби инцидента. Около него заиграха още йонизирани пламъци, протягаха се нагоре, опипваха капсулата като търсещи пипала, мъчеха се да проникнат вътре. Тунелът осеяна със звезди чернота пред него ставаше все по-тесен, от всички страни се появиха цветовете на обратното навлизане. Разтърсващи вибрации отекнаха по гръбнака му.
Хакер обичаше тази част от суборбиталната екскурзия, когато стремглаво спускащата се капсула се тресеше, резонираше и стенеше, изпълвайки всеки нерв и кръвоносен съд с повече радостна възбуда, отколкото можеш да намериш където и да било другаде от тази страна на Ню Вегас. По дяволите, даже повече и от Ню Вегас.
Разбира се, това беше и частта, когато някои богати сноби драйфаха в респираторите си. Или започваха да крещят от ужас и не млъкваха през цялото спускане. Но все пак не можеше да пожелае подобно нещо на Смитс.