„Да не си трепнал“ — сгълча той древния си инстинкт, докато се приготвяше да улови нещото, което се носеше към него.
„Спокойно. Не боли.“
Само че този път — по странен и озадачаващ начин — го заболя.
Мрази ли ни вселената? Колко капани е заложила пред нас, за да разкъса тщеславните ни нервни клетки отново в лишена от мисъл прах? Трябва ли да ги броим?
Хората винаги са се чувствали като обсадени. От дебнещи в мрака чудовища. От деспотични управници, войнствени съседи или капризни богове. Но въпреки всичко нима не са обвинявали предимно себе си? На лошите времена се е гледало като на наказание заради лошо поведение. Заради неразумни схващания.
Днес нашите средства за самоунищожение изглеждат безбройни. (Макар че „Рогът на изобилието на Пандора“ ще се опита да изброи всички!) Ние, модерните хора, се надсмива ме на суеверията на предците ни. Знаем, че те никога не биха могли да съсипят света. Ние обаче можем! Зевс или Молох не могат да се сравняват с разрушителната мощ на разменените ядрени удари, на разпръскването на бацили убийци, на някое екологично извращение или на убийствено недоглеждане в управлението на сложната ни иикономика.
О, да. Могъщи сме. Но дали сме много по-различни от предшествениците си?
Няма ли вината за нашето бедствие (когато настъпи) да бъде хвърлена върху някой арогантен пропуск? На грешка в преценката? На нечия твърдоглавост? Culpa nostra1. Няма ли да зазвучи същият стар плач, отекващ сред руините на мечтите ни?
Не сме го заслужили! Сияещите кули и златните поля. Препълнените кули и стомаси. Дългият живот и разглезените деца. Щастието. Дали по Божията воля, или от собствената ни ръка, ние винаги сме очаквали всичко да стане на това.
На прах.
2.
Възторжен почитател
В същото време далеч долу камерите се взираха през забранената пустиня и наблюдаваха спорната територия в един толкова ожесточен конфликт, че противниците не знаеха как да го нарекат.
Едната страна го наричаше „справедлива война“, в която загиваха безброй невинни.
Враговете им твърдяха, че изобщо нямало жертви.
И затова подозрителните камери следяха бдително за неканени гости. Замаскирани по върховете на хълмове, под магистрални канали или като безобидни камъни, те непрекъснато се оглеждаха за омразния враг. И вече няколко месеца пазителите успешно отблъскваха вторженията2. Защитаваха пясъчната пустош.
А след това технологията отново обърна преимуществата.
Какъв бе първият ход на врага? Да премахне бдителните пазители.
Инфилтраторите се появиха по зазоряване, сякаш от изгряващо то слънце — няколкостотин малки машини, които се плъзгаха ниско на въздушни възглавници. Всяка от тях, дегизирана като местно колибри, последва грижливо зададения курс към целта си и кацна зад камера или сензор, в сляпата им зона. След това разпери криле и те се превърнаха в холоекрани, които показаха без нито едно подозрително трепване съвършено копие на същата пустинна сцена пред обективите на пазителите. Други машини шпиони надушиха замаскираните сеизмични сензори и ги прегърнаха нежно, за да заглушат приближаващите микротрусове.
Роботизираната атака обхвана сто квадратни километра. След осем минути пустинята остана неохранявана и без наблюдение.
Големи машини се стекоха зад хоризонта към множеството пътища и се устремиха към същия открит район — седемнайсет хибридноелектрически влекача, маскирани като търговски товарни транспортьори с хологови знаци по страните. Когато пътищата им се пресякоха, от машините наскачаха екипажи в сиво-кафяви комбинезони и се втурнаха да свалят покривалата на товарите. Зареваха генератори и въздухът се изпълни с екзотична смрад — резервоарите изпуснаха летливи вещества, които да изпълнят съдове под налягане. Оживяха конзоли. Предпазни прегради се свалиха и разкриха дълги заострени цилиндри върху наклонени рампи.
Бавно и тежко гигантските пури вдигнаха носове към небето, а в другия им край се появиха перки. Започна добре координираното обратно броене и виковете станаха по-напрегнати. Скоро добре оборудваният и предпазлив враг щеше да се усети. Щеше да разбере… и да реагира.
Всички ракети бяха готови, с прихванати цели. Липсваше единствено полезният товар.
От един микробус с климатик слязоха десетина души с плътно прилепващи костюми от блестяща материя и с крещящо оцветени шлемове. Всички носеха малки раници, в които бръмчаха охлаждащи вентилатори. Походката на някои бе пружинираща от възбудата. Един дори леко подскачаше на всяка четвърта крачка.