Алфред Ван Вогт
Битка за вечността
I
Модиун се почувства твърде неловко, когато ораторът, след като приключи своето съобщение, осветляващо историята на човечеството от съвсем нов ъгъл, прикани присъстващите в залата да му задават въпроси.
Доста от въпросите се оказаха съвсем глупави. Хората вероятно все още не проумяваха много добре какво да правят с информацията, която току-що им бяха поднесли. Модиун лениво зададе своя въпрос и привлече вниманието.
— Вие уверен ли сте, че не описвате някаква древна митология? — запита той.
Отговорът бе предпазлив.
— Естествено, без да сме напълно уверени, смятаме, че в нашия случай не става дума за древна митология.
— Онова, което не ми вдъхва доверие, е картината, с която обрисувахте нашите далечни прародители — настояваше на своето Модиун.
— В началото така беше и с нас — веднага му отвърнаха. — Но ситуацията и значимостта на получените детайли гарантират достоверността на гореизложеното.
— Тогава излиза, че нашите предци са воювали помежду си като зверове, при това с ярко изразени дива жестокост и ярост. Което ни навежда на мисълта, че те са били способни на действителна физическа активност.
— Твърде възможно е, ако изхождаме от онова, което открихме.
— Значи се получава както при нашите животни — прадедите ни действително са ходили изправени на собствените си крака, без да се нуждаят от изкуствена помощ?
— Съвършено вярно! — съгласи се орраторът.
— Представям си физиономиите на всички онези, които преди време са се заблуждавали по въпроса — изрече Модиун с язвителна насмешка.
Бегли усмивчици на одобрение се изписаха по лицата на много от присъстващите.
— Представям си също — продължи Модиун, — как самите те са зачевали и раждали собствените си деца.
— О, да, разбира се! — бе отговорът. — Имало е оплодителен процес, по време на който женските индивиди са били оплождани, а след като периодът на бременност изтичал, жената е раждала.
Аудиторията потръпна, представяйки си целия този процес.
— Отвратително! — измърмори недоволно една от присъстващите.
— Опасявам се — намеси се друг в разговора, — че за нас това откритие е нещо все още новор нещо, което трудно бихме могли да възприемем. Може би следващото, което ще ни разкажете, и в което ще се опитате да ни убедите, е, че същите тези наши предци съвсем сами са се хранили както и съвсем сами са поглъщали храната си?
— Съвършено точно! — съгласи се и с него ораторът. — Храната е преминавала по хранопровод, процес, при който сме свидетели на индивидуално, персонално храносмилане, в чиято финална фаза екскрементите били отвеждани в специален уред за изпражнения.
Имаше още няколко въпроса, но присъстващите вече бяха охладнели към темата. Благодарение на откритите усилватели на своите мисловни канали, посредством които все още бе включен в системата на „аудиторията“, ораторът Дода усети промяната в настроението. Забелязал, че Модиун бе сред малцината все още включени в мрежата, Дода му отправи частно мисловно съобщение.
— Имам известни основания да смятам, че тъкмо вас тези открития биха ви заинтересували повече, отколкото другите присъстващи.
Модиун за малко не прихна.
— Вижте какво, тялото ми е дълго шестдесет сантиметра, а главата ми е с диаметър тридесет и пет. По никакъв начин някой си древен мой прадядо не би могъл да ме заинтригува със своите два метра и четиридесет мускули и кости, на всичкото отгоре и способен самостоятелно да държи главата си изправена! Впрочем, да, струва ми се разбирам: вие смятате, че ще израста до тези размери просто защото това е научно обосновано?
— Нашите прадеди са били по-скоро към метър и осемдесет.
— Да, но заявихте, че главите им са били по-малки!
— Най-вероятно е така! — в гласа на Дода прозвуча отчаяние. — Представете си обаче, ако една жена се съгласи да израсте, за вас това ще се окаже ли интересен експеримент?
Модиун мигновено стана язвителен и недоверчив.
— Това никога няма да стане. Нашите жени са прекалено изящни, префинени…
След което насмешливо промени темата на разговора.
— Всъщност, защо не проведете експеримента със себе си?
— Защото аз съм експериментаторът… Аз съм този, който провежда опитите! Необходима е цяла година, докато тялото се издължи, а после най-вероятно още две, докато приключи самият експеримент и най-сетне още една година, за да се превърне отново човекът в човек… Кой тогава би бил наблюдаващият…
Модиун бе изпълнен с насмешка.
— Четири години! Когато реша да приключа окончателно с моя здрав разум, тогава ще се свържа с вас!