Беше ужасно, болезнено, но хиената нямаше да умре.
— Ще се оправиш напълно след около час — каза му Модиун и пъхна пистолета в джоба на сакото си. — Но съм сигурен, че беше готов да използваш този автоматичен пистолет. А това те прави потенциален убиец, ето защо ще си запиша твоето име…
Подозираше, че няма да му отвърнат доброволно и отново настоя.
— Глидлл — отвърна човекът-хиена.
— Така е добре, Глидлл! — рече Модиун. — Не желая повече да нарушавам правото ти на свобода на мисълта, затова няма да ровя по-нататък мислите ти и да търся допълнителна информация. Има нещо гнило в този свят, нещо неправилно и не мога да повярвам, че ти собствено си виновен за всичко. Но ще знам как да се свържа с вас, когато най-сетне взема решение да го направя.
При тези думи той се обърна и пое наляво, където, докато се бяха разиграли последните събития, бе забелязал малка дупка в оградата, водеща към входа на столовата.
Когато се озова на улицата, четиримата му спътници тъкмо излизаха от сградата. Забелязал Модиун, Неррл, човекът-лисица, облекчено въздъхна и всички се спряха.
За няколко минути разговорите им се превърнаха в неразбираема смесица от думи, от които Модиун все пак успя да извлече някаква информация: спътниците му бяха решили, че са го загубили. Загледа ги замислено. И от четиримата се излъчваше наивност, искреност, което правеше цялата история твърде приемлива за него. Каквото и да се бе случило, те нямаха никаква вина.
Всичко като че ли можеше да се обясни съвсем просто и бе станало напълно случайно. Съвсем случайно той беше излязъл през вратата в същия миг, в който — както в момента му описваха случилото се, — те се бяха спряли за да огледат нещо. Когато се бяха обърнали, той вече бил изчезнал.
Но как се бе случило така, че човекът-хиена го чакаше в задния двор със зареден пистолет? Съвпадението изискваше напрежение на въображението, но тъй като никой не го познаваше и не знаеше какъв всъщност беше, можеше да се приеме, че случилото се е било чисто и най-обикновено съвпадение.
Тази мисъл накара тялото на Модиун да се отпусне.
Видя как четиримата му спътници забързаха за събранието. За да стигнат до улицата с автомобили, най-напред те се възползваха от услугите на движещия се тротоар. Един от четиримата махна с ръка и някаква кола спря. Те се качиха и вратите хлопнаха зад тях. Миг след това автомобилът потъна в движението и Модиун го изгуби от погледа си.
Почувствал се успокоен, може би и малко нещастен, Модиун се върна в своя апартамент. Първите неудачи донякъде го безпокояха. „Телата са нещо фантастично!“ — помисли си. Беше невероятно, но телата на четиримата спътници му липсваха. В тяхната компания до известна степен се бе чувствал щастлив.
Това можеше да обясни защо съзнанието на първите човешки същества се бе объркало. Но Модиун бе по-скоро учуден защо обучаващите машини не го бяха подготвили за подобни капани. Онзи, който бе програмирал машините, явно бе забравил тези подробности. Или ги знаеше, но не им беше отдал нужното значение.
Модиун продължаваше замислено да поклаща глава, макар в действителност да не го безпокояха различията, когато неусетно се озова на улицата, където живееха другите и където той смяташе да се настани. С облекчение установи, че мезонетът между квартирите на човека-мечка и човека-ягуар още не е зает. Така нямаше по-късно да му се налага да обяснява защо се беше преместил, тъй като в действителност още не се бе установил.
Сега вече не си губи времето за продължителни спорове с машината. Онова, което направи, бе един от старите и изпипани способи, с помощта на които човешкият ум контролираше положението и държеше нещата в свои ръце. Силата, която мигновено бе приведена в действие, унищожи електрическите съединения на така наречената неунищожима специална реле-система, отваряща вратата.
И понеже логиката му беше безупречна, той не повреди малкия превключвач, с помощта на който компютърът от разстояние контролираше неголямото обиталище. Модиун просто откключи вратата. Доказателството не закъсня — само след миг, когато той завъртя дръжката и побутна вратата, тя безпроблемно се отвори.