Сега вече можеше да влезе. Вместо това обаче той продължи да стои отвън. Някакво усещане се появи в него, чувство, предаващо се от мозъка в тялото.
Модиун стоеше на прага пред мезонета и от малката височинка наблюдаваше град Халий. Чувстваше, че той е човек, а другите не са като него. Повечето бяха приспособени и не се бяха изменили. Това, че хората ги бяха измъкнали от дълбините на животинското им минало, за болшинството от тях не се бе оказало трамлин за прогресивно развитие.
Бяха използвали чудесата на биологията. Бяха закодирали молекулярни мрежи, за да поддържат измененията, и за хиляда години такова кодиране блестящо бе изпълнило своята задача.
За съжаление обаче в развитието си те не бяха помръднали. Модиун ясно си представяше огромни маси от хора-животни, които щастливо общуваха помежду си, ползваха се от услугите на автоматите за храна и на компютрите, обсъждаха енергично подробностите за това защо са били програмирани или, както се бе случило с неговите познати — правеха онова, което ги караше да правят човека-хиена.
А не беше ли най-странното, че тъкмо хората-хиени се бяха оказали единствените от хората-животни, пробили мрежите на вътрешното кодиране?
Застинал на място, Модиун все още се надяваше, че пробивът е незначителен, че в човека все още има нещо повече, отколкото в което и да е животно.
Това беше усещането, загнездило се в мозъка му.
„Ние сме най-великите!“ — помисли си.
И за първи път той прие, че е постъпил правилно като се е измъкнал иззад бариерата. Така единствено можеше да оцени измененията на външния свят, да узнае какво бе направило времето с планетата на хората.
Възприел по този начин своето присъствие тук, отвъд бариерата, той влезе в къщата, където смяташе известно време да живее като маймуна.
Поне докато не пристигнеше Судлил.
Случаят с въоръжения човека-хиена му се струваше маловажен в светлината на подобни обстоятелства. Скритият смисъл се заключаваше в това, че Модиун най-вероятно бе забелязан.
Което, разбира се, бе невероятно.
„Никой няма да ме потърси! — успокояваше се Модиун. — Аз съм човек-маймуна и просто минавам през град Халий! Ако с този пистолет е трябвало да бъде убит някого, то това не съм бил аз!“
Логиката бе съвсем проста. Нямаше нужда повече да размишлява над тези въпроси.
И той престана да размишлява.
Събуди се в мрака, осъзнал, че в стаята има някой. Мисълта се вряза тревожно в мозъка му.
Някой, който се бе навел над кревата с оръжие в ръка.
V
Нямаше време да обмисля как най-добре да отреагира. Затова активира системата си за въздействия и превърна своя противник в камък.
Едва тогава запали осветлението и стана. Надвесен над неговата постеля, човекът-хиена бе застинал неподвижно, ръката му стискаше нож. Излъчването го бе изненадало тъкмо в момента на нанасянето на удара и позата му бе динамически неустойчива.
Никога по-рано Модиун не бе използвал метода да превръща в камък човешки същества, и сега, докато наблюдаваше своето творение, тялото му изпита известна възбуда. Самият той, мислеща личност, изучаваше неканения гост с пълно безразличие. От онова, което знаеше за процесите, настъпващи в живия организъм при такива способи на въздействия, той разбра, че всички потенциални възможности за втвърдяване в тялото на човека-хиена са били мигновено освободени от вътрешните химични сили.
Бе предизвикал в човека-хиена артрит, паралич, камъни в бъбреците, втвърдяване на артериите и въобще вкаменяване на цялото тяло… Подозираше, че съществото насреща му изпитва силни болки. Пристъпи към него и измъкна ножа от ръката му — по-скоро, опита се да го направи.
Трудна задача… Палците сякаш бяха залепнали за дръжката. С рязко дръпване Модиун успя да измъкне ножа. После провери джобовете на съществото, намери няколко таблетки и като усили своето обонятелно чувство разбра, че бяха ядивни.
Подуши острието на ножа. Същият мирис. Методът на двоен опит за застраховка.
Не намери нищо друго.
Стана му жал за съществото и остави в тялото му все пак минимума необходима живителна течност.
Човекът-хиена като че ли изтече на кревата. Лежеше отгоре сякаш огромна мокра маса и всъщност за известно време това си бе и самата истина.
В момента тялото търпеше вътрешни преобразувания. Може би на хиената щеше да й е необходим цял ден, за да се оправи от шока и възвърне способността си за движение. За известно време в мозъка щеше да има достатъчно вода и прекалено много течност във всичките клетки. Очевидно бе, че човекът-хиена не е болен и тъй като в организма му нямаше естествени нарушения, той в крайна сметка щеше да дойде в съзнание.