Точно така и изрази мисълта си.
Нунули отхвърли подобна идея.
— Нашите инструкции са да завладеем Вселената и да получим съответното количество на необходимите ни подчинени, нужни за изпълнението на тази задача.
— Но защо?
— Това решава комитета! — бе хладният отговор.
В мозъка на Модиун започна да се оформя смътна картина на йерархическата структура на завоевателите.
— Този комитет… Вие директно ли общувате с неговите членове?
— Не, те сами се свързват с нас. Ние получаваме просто инструкциите им.
— Значи те не живеят сред вас?
— О, не! — Нунули изглеждаше потресен. — Те живеят зад бариерата, където никой не ходи. Да, никой…
— А те дали приличат на вас? По форма, искам да кажа…
— Разбира се, че не. Би било смешно. — Нунули сякаш ненадейно се възмути. — Членовете на комитета са от по-висша раса.
— Какъв ли може да е техният брой?
— Около хиляда — бе отговорът.
— Да, разбирам… — провлече Модиун.
От думите на съществото бе ясно, че самото то нищо не разбираше.
— Комитетът не бива да наброява повече. Иначе съществува опасност членовете му да не си вършат работата.
— Разбира се! — побърза да се съгласи Модиун.
А след минутка добави:
— Забелязах, че вие изпращате нашите хора-животни в космоса към други светове. Очевидно ги използвате като част от вашите завоевателни войски?
— Напълно нормално! Те действат като допълнителни сили в нашите завоевателни планове.
— Значи слуховете за това, накъде ще се отправи големият кораб, който е вече готов за излитане, са просто камуфлаж?
— На Земята ние поддържаме картината на демокрацията, установена първоначално от човека. — отвърна Нунули. — Затова изслушваме болшинството и създаваме у него впечатление за свобода на избора. Ала в действителност планетите, които е трябвало да бъдат завладени, предварително са избрани.
— Това означава ли, че в момента вие нямате окончателен план какво да правите с хората, живеещи на Земята? — запита Модиун.
— Докато комитетът не приеме решение във връзка с това какво да се прави със Земята — план ние няма да имаме! — отвърна Нунули. — А какво ще правят през това време обитателите на Земята, не е важно. Земята вече е завладяна планета.
След което съществото заключи:
— Предчувствам, че може да имаме проблеми заради вашето присъствие по тези места тъкмо сега, във времето на промени и преди полета. Затова ви препоръчвам да се върнете обратно, отвъд бариерата.
— Струва ми се — възрази Модиун, — че не бих могъл да ви създавам проблеми тук, поне докато се подвизавам под приритието на маймуна.
— Рано или късно все някой ще ви разпознае, а това ще създаде допълнителни усложнения. — отвърнаха му. — Така че напуснете този град… Това е моят съвет.
Ала Модиун не се отказваше от своето:
— Както знаете, ние хората не се държим агресивно. Изпитвам обаче усещането, че ако пожелая, бих могъл да унищожа всички Нунули на тази планета. Не е ли така?
— Очевидно ще ни се наложи да ви доказваме, че докато сте малобройни, това ви прави напълно безсилни. — раздразнено му отвърна съществото. — Това е последната ми забележка и с нея смятам, че разговорът ни е приключил. Можете да излезете от сградата по същия път — така, както дойдохте…
На другата сутрин…
Когато Модиун се събуди, стори му се, че не прави разлика между сегашното си състояние, вече знаещ, че живее на завладяна Земя, и предишното, когато не знаеше за това. Не можеше четири милиарда мъже и жени постепенно да са умирали винаги поради една и съща причина — че животът не си струва! Но не изпитваше и усещането да са ги избивали… Или още по-лошото, че в най-скоро време предстои да унищожат тези, които бяха останали.
Работата бе свършена мирно и тихо от самия човек. Дали можеше подобна съдба на човечеството да бъде свързана с преднамерено завоевание?
Въпросът бе от областта на философията.
VII
Мислите му се изпариха.
Модиун се отказа от по-нататъшни размишления и стана от постелята.
Когато се облече, дочу тихи стъпки зад малкия праг на вратата. Отиде и я отвори.
Зад нея стояха четиримата му приятели хора-животни. Бяха облечени малко по-различно, отколкото предната привечер. Всеки от тях се бе стегнал в костюм, а под костюма носеха бели ризи с твърди яки. Ярки цветни вратовръзки пристягаха вратовете им. Дори и краката им изглеждаха по-иначе. До преди ден със стайни пантофи с неопределен фасон, сега приятелите му бяха обути в черни лъскави мокасини.