— Накъде са се запътили? — обърна се най-накрая той мислено към своя водач-насекомо, огромна богомолка, видоизменена и приспособена за пътешествия в планинско-гориста местност.
Богомолката така и не знаеше. Единственият, чисто практически отговор, който измънка, бе типичен за всяко насекомо и съдържаше в себе си въпрос:
— Господине, защо просто не спрем стотина коли и не попитаме пътниците им накъде са се запътили?
Навремето Модиун би отхвърлил подобно предложение. Щеше да му се стори ненужно и чиста загуба на време. Ала сега, докато наблюдаваше сновящите нагоре-надолу забързани автомобили, той съжали за някогашната си леност, която му беше попречила да доведе до успешен край предходния опит и зададе предполагаемите въпроси.
Сега не можеше да си позволи никаква леност. Тялото му, израснало и достигнало своите крайни размери, бе сгрявано от напрежението на хиляди мускулчета. Откъдето и да се погледнеше, всичко го въодушевяваше, някаква вътрешна възбуда го обземаше. Искаше му се да подскача, да се извива, да гримасничи, да дъвче, да размахва ръце наляво-надясно.
Колко движение имаше на това място! Автомобилите не можеха да се изброят!… Той ги виждаше, чуваше шума им, а двигателните му центрове се оказваха незащитени.
Почти не можеше да контролира страничните влияния. Беше непоносимо… Модиун опита да се овладее. И веднага всякакъв трепет, даже и най-малкото потръпване се прекрати.
Възвърнал отново предишното си спокойствие, той се отказа от един свободен автомобил, насочил се към него. Ала само след няколко минути направи знак на друга кола, в която седяха четири животни и имаше още две празни места.
Когато автомобилът със свистящи гуми закова на място, на Модиун му се наложи да изтича малко след него, за да се качи. Задъхан, той тромаво се отпусна на седалката, която плачливо изстена под тежестта му. Учуди се донякъде на резултата от положеното усилие и не пропусна да отбележи реакциите на собстввеното си тяло. Засилено сърцебиене. Бързо и внезапно разширяване на белите дробове. Шумно и дрезгаво дишане… И толкова много вътрешни химически изменения, че след като ги наблюдава няколко мига, той се отказа от по-нататъшен анализ.
Ала му бе станало интересно! Усещането бе ново. Не можеше да не се замисли над това.
„Лекарствата, които Дода ми даваше в последната фаза на израстване, най-вероятно са ме подтискали, за да живея спокойно, уравновесено. Естествено, тихата обстановка и идилията са предизвиквали само приятни усещания!“
Изведнъж той усети насочените към него погледи и осъзна, че другите пътници в автомобила с любопитство го наблюдават.
Мислите му за миналото се прехвърлиха на заден план. На свой ред Модиун се вгледа в спътниците си с лека, вежлива усмивка.
— Кой сте вие? Какво сте? — запита го най-сетне мъжът, приличащ на котарак. — Никога по-рано не съм виждал представители на вашата порода.
Говорещият имаше много далечно сходство с южноамерикански ягуар.
Модиун тъкмо се канеше да му отговори, че е човек, когато неочаквано осъзна значимостта на забележката. За всички тях човекът, властелин на планетата, бе… непознат, неизвестен вид!
„Напълно вярно е! — замисли се после. — Водим съвсем отделно съществуване с нашите слуги-насекоми и с домашните ни животни. А и самите ние никога не сме проявявали интерес към цивилизациите на насекомите и животните, съществуващи зад бариерата.“
Ала това, че този друг външен свят бе изличил от съзнанието си човешките същества, то беше съвсем друга работа. То не влизаше в първоначалната програма… Осъзнаването на този факт предпази Модиун от естественото желание да разкаже истината за себе си. Преди още да бе успял да реши какво да им обясни, това направи заради него някакъв миниатюрен хипопотам. Стройното създание от предната седалка, около два и четиридесет дълго и с неголяма шия, се разприказва, като размърда рамене:
— Той е маймуна, не виждате ли! Пълно е с такива като него в Африка.
Лисичеподобното същество, седящо до Модиун лениво се опита да възрази:
— Глупости! Виждал съм толкова маймуни! Вярно е, има някаква прилика, но не е маймуна!
— О, Боже мили! — обади се човекът-хипопотам. — Маймуните не са като вас и като мен, те са различни видове и една с друга не си приличат.