Думите му изглежда прозвучаха убедително. Човекът-лисица поглади брадичката си замислено, ала млъкна.
„Така-а-а… — спокойно заразмишлява Модиун. — Значи, оказва се, че съм маймуна! Добре, защо пък не?“
В крайна сметка статусът му щеше да е временен! Недостатъчните знания на тези хора-животни им беше попречил да разпознаят в него човека. Странно! Трябваше по-нататък да се заеме отблизо с този проблем и да изясни някои неща. Причината за това дори можеше да се окаже тема за интересен доклад, когато се върнеше зад бариерата.
Така Модиун прие ролята на маймуна и поведе дружески разговор с човека-хипопотам, човека-лисица, с човека-ягуар и с красивото създание, което много скоро след това заяви, че е мечка-гризли.
Спътниците му хора-животни бяха високи от два метра и десет до два и четиридесет. Телата им се бяха видоизменили до такава степен, че бяха приели почти човешки вид. Всичките имаха ръце, седяха и разбира се — можеха да ходят изправени.
В известен смисъл пътуването в колата с тях представляваше интерес. Модиун се отпусна назад, загледа се в полския пейзаж, прелитащ бързо отвън през прозореца. После почувства как нещо в него потръпна. Възбуда? Не! Той веднага пропъди подобна мисъл. Все още анализираше реакциите на своето тяло. Предположи, че много отдавна човешките същества тъкмо заради това не са могли да разберат, че възбудата на ниско равнище е именно същата — чисто физическо и химическо усещане.
Отново си спомни за разговора с богомолката и онова, което тя му бе казала. Трябваше да разбере кои са причините, каращи стотици хора-животни да пътуват нанякъде. Затова и зададе въпроса:
— Къде отивате?
Сподави желанието си да допълни: „И защо така бързате?“ Но фактът си бе факт — всички автомобили направо летяха, все едно механични демони, при това с такава скорост, която явно превишаваше зададената в първоначалната програма. Очевидно настройките на компютрите, занимаващи се с тези подробности, бяха променени. Скоростта бе увеличена.
„Кой ли е сторил това?“ — запита се Модиун.
Четиримата негови спътници му заявиха, че отивали в тренировъчното училище на град Халий, където изучавали работата и системите на голям космически кораб, преди да излетят с него. Скоро Модиун се убеди, че по време на тренировките отношенията помежду им бяха станали задушевни, дори нежни. Проявили за кратко в началото любопитство към него, сега те се уединиха и съвсем изолираха своя нов спътник. А това напълно допадаше на Модиун.
Всъщност, той беше далеч от ежедневните грижи на планетата. И докато четиримата хора-животни обсъждаха подробностите на тренировката и предстоящото им пътуване в космоса, той се замисли за своите си работи. Скоро забеляза, че автомобилът, без да намалява скоростта, навлезе в града. Броят на сградите бързо нарастваше. Бяха застроени по склоновете на хълмовете, а в далечината, зад някаква река, смътно мержелееха силуетите на други подобни. Градът скоро ги обгради от всички страни. Ниски и високи, постройките блестяха на полудневното слънце.
Както и очакваше Модиун, тялото му отново изпита лека възбуда. Ако не знаеше предварително, че става въпрос само за тялото му, можеше да реши, че разумът му също е в процес на възбуда. Трябваше и това да има предвид… Твърде изявена тенденция на личността да се отъждествява с телесните усещания.
„Град Халий!“ — прокрадна се в съзнанието му. — „Да, ето ме вече тук — първото човешко същество за последните близо три хиляди и петстотин години, преминало отвъд бариерата!“
А това наистина бе изключително събитие и Модиун нямаше как да не се съгласи с очевидното.
II
— Къде искаш да те откараме? — запита го едно от животните.
Мина минута, докато Модиун проумее, че тъкмо към него се обръщаше човекът-мечка. Отърси се от вцепенението и заяви, че няма представа.
— Тук съм нов! — започна после многословно да им обяснява. — Току-що пристигнах от Африка. Къде бихте ме посъветвали да отида?
Те отново го забравиха и заобсъждаха сериозно поставения проблем. Най-сетне човекът-лисица проговори и в гласа му прозвуча удивление. Явно никога по-рано не им се беше налагало да дискутират подобни въпроси и сега бяха стигнали до нещо твърде оригинално.
— Защо да не го вземем с нас?
Такова бе решението им.
— Така ще можем да му покажем всичко — обади се човекът-хипопотам. — Ще е забавно да наблюдаваме, например, с какъв тип жени би могъл да се сближи!
В съзнанието на Модиун изплува спомена за Судлил.