По-мек, Руузб тихо му изшептя:
— Модиун, виж на кревата зад теб!
Модиун бавно се обърна. Не можеше да повярва, че е станал толкова безчувствен. Минаха няколко секунди, докато осъзна. Беше лежал с лице, обърнато към външната част на леглото, и след като се бе събудил, веднага бе станал. Беше спал с гръб към Судлил.
Разбрал какво е станало, той загледа жената. Същите златисти коси… привидно същото лице, както, когато за първи път я бе срещнал… Дори в съня си тя… сияеше от здраве и жизнерадост. Не можеше да намери по-точни думи, за да я опише.
„Дали някога и аз като нея съм изглеждал така прекрасно?“ — запита се.
За първи път такава мисъл си пробиваше път в съзнанието му. Действително, какъв ли изглеждаше той в очите на другите?
Без да извръща поглед от жената, той запита приятелите си:
— Какво се е случило с нея?
— Ти ни каза ни, че тя е в безсъзнание. Направихме носилка и я пренесохме тук — припомни му Неррл. — Не е идвала на себе си, откакто я донесохме.
Нещо голямо започна да напира в Модиун.
— Казвал съм това, все едно съм го знаел? Тогава защо аз не съм я върнал в съзнание?
Напомниха му, че е пожелал да не бързат, да я оставят сама да се събуди.
— Предполагам, че миналата нощ съм знаел какво върша — Модиун продължаваше да е озадачен. — Явно наистина не е трябвало да действам прибързано!
— Аз пък си мисля, че е наложително да свикаме военен съвет — разнесе се гласът на Руузб. — Или да се направи нещо такова…
„Нещо да се направи, непременно!“, проблесна в съзнанието на Модиун.
Един час се изниза. Те се нахраниха. Бяха се събрали в контролната зала, успокоени, уравновесени. Модиун пое дълбоко дъх.
— Така-а-а, ето че нещичко започвам да си припомням — започна. — Виждам се как вървя към онази врата. Сега ще активирам системата на паметта… Ще се постарая да ви разкажа какво се случи…
XXXIV
Когато Модиун влезе, Нунули се надигна иззад бюрото, на шест метра срещу вратата.
— Разпишете тук! — нареди му.
В едната си ръка държеше подобие на химикал, с другата му посочи нещо, което явно бе книга за посетители.
Модиун спря на входа. Овладя се, съзнателно не изпълни веднага онова, което поиска Нунули. Остана на място и се огледа. Стаята не беше голяма, но висока. Стените изглежда бяха направени от същата лъскава, белезникава пластмаса, както оградките и алеите отвън. Модиун забеляза още две врати, освен тази, чийто праг току-що беше прекрачил. Намираха се в двата края на помещението, което, поне засега, докато размишляваше, той не можа да определи по друг начин, освен като приемна. Вратите бяха огромни — най-малко три метра високи и богато украсени с причудливи мотиви във формата на позлатени листа. Стаята бе ярко осветена, все едно бе ден. Модиун не се напряга да разбере как го бяха постигнали.
Удовлетворен от повърхностния оглед, той бавно закрачи напред. Всичките му вътрешни възприятия бяха активирани. Под краката си Модиун чувстваше твърдата подова настилка, бедрата и прасците се отдаваха на нежната ласка на платнената тъкан. Ризата галеше меко гърдите, обвиваше се с трепет ръцете му. Въздухът беше горещ и парлив, наситеността с кислород му се нравеше. Долавяше в тялото си множество своеобразни усещания и всяко като че ли му предаваше: „Отпусни се, тук е добре!“
Скоро Модиун се озова пред бюрото. Сведе поглед надолу и… видя празната страница. Докато се взираше в белия лист, с крайчеца на окото забеляза химикалката на Нунули, на няколко сантиметра от себе си.
Модиун замря. Две мисли породиха тревога у него. И двете изразяваха критическото му отношение към ставащото. Първата мисъл бе следната: Обстановката е създадена за Землянин, за да се чувства тук той удобно. Преддверието, приемната, книгата за посетители: всичко бе невероятно опростено (и без съмнение, направено набързо) по подобие на прастарата човешка институция — търговската кантора. Предположи, че познатата сцена е с цел да приспят бдителността му. Вероятно очакваха от него да изпълни всичките процедури, свързани с такава подобаваща обстановка. Втората мисъл произтичаше от първата: след като бяха отделили немалко грижи и внимание да направят това, значи срещу него сега се кроеше нов заговор.
Всички системи в мозъка му бяха готови да реагират. Ала Модиун не пожела пряко волята му да го вмъкват в ниво, което бе под нивото на Зувгите. По тази причина той поклати глава като животно, за да каже „не“.
— Имам уговорена среща — каза.
Нунули не се впусна да възразява.
— Оттук, господине! — долетя до него отговорът.