И посочи вратата, която се намираше от лявата страна на Модиун.
Модиун не помръдна. Думите на Нунули предизвикаха у него не едно, а цяла поредица от възприятия. Тонът на гласа му. Физическото му поведение, докато говореше: мускулите му едва забележимо потрепваха. И най-главното — усещането (един вид лукавство), което стигаше до Модиун чрез „паразитните шумове“ в мозъка на съществото.
Нов заговор? Какъв ли можеше да бъде? Най-напред чувството, че не трябва да се разписва във фалшивата книга за посетители. А сега същият сетивен инстинкт, че не трябва да влиза в посочената стая.
Съсредоточи се. Струваше му немалко усилия да сдържи желанието си от чисто любопитство да надникне и огледа стаята зад вратата вляво. „По-късно — помисли си, — ще мина през тази врата и ще се разпиша в книгата за посетители“.
Трябваше да разбере каква връзка съществуваше между двете.
Модиун изрече въпроса си на висок глас:
— Мога ли да вляза най-напред в тази стая? — и показа вратата вдясно.
— Разбира се — последва отново вежливият отговор.
Звуците, вибрациите, силата… привидно всичко в тона като че ли бе правилно.
Нунули отиде до вратата и я задържа отворена. Когато наближи, зад отворената врата Модиун забеляза най-напред неголяма ниша. Самата стая се намираше малко по-навътре и вдясно. Не можеше да види какво има там. Този път не се спря на прага, прекрачи го смело и влезе.
Две неща станаха почти едновременно: вратата хлопна зад Модиун с почти метален звук, а лампите пред него угаснаха.
В погълналото го неочаквано тъмнило и в самото сърце на зувгската крепост, Модиун се разколеба. Но само за секунда. Премина три метра по коридора, зави и се отправи към някакъв фотьойл, чието присъствие усещаше с помощта на комбинираното си съзнание. Направи четиринадесет стъпки до него, седна.
Някакъв глас изригна в мрака:
— Така, ето че ни позволихте да ви хванем в капан!
Няколко мига, след като думите бяха произнесени, вниманието на Модиун обработваше данните. Както Нунули в приемната, така и Зувгът тук в стаята говореха универсален земен език.
Положили са невероятни усилия заради едно-единствено човешко същество!
Паметта му се проясни, започна постепенно да разбира. Усети враждебност. Тогава се породи зловещият смисъл на думите, независимо на какъв език бяха изречени (нещо съвсем елементарно), намести се преимуществено в съзнанието.
В момента, в който бе влязъл, Модиун бе усетил топлина в тялото си и присъствието на друго живо същество в помещението. Едно-единствено същество, което се намираше на около четири метра пред фотьойла, малко отляво. И някакъв едва различим полъх на извънземно. Модиун долови, че съществото, което го излъчваше, беше изправено и по-високо от него с около тридесет сантиметра.
Дали членът на комитета не стоеше на някакъв подиум? Напразно напрегна мозъка си. Проникващото през тъмнината съзнание на Модиун нищо не можа да определи. Мислите на съществото звучаха по-различно. Но той можа да предположи, че Зувгът е гигант. Два и седемдесет — три метра.
Твърде интересно!
Почувствал как члена на комитета внимателно се е взрял в него през дълбините на мрака, сякаш притежаваше особено зрение и можеше да го види, Модиун се замисли над казаното:
„Може би станах жертва на онова мигновено убеждение, което дава на Зувгите висшата им сила?“
Гласът на съществото наистина бе по-различен от другите, които до този момент бе чувал. На всичкото отгоре говореше с изключителна прямота. „Попаднах в капан!“
Модиун преустанови критическия самоанализ. Нищо лошо не се е случило. Все още съм непокътнат. Мисълта му позволи да усети и друго чувство, надигащо се у него… Разочарование. Срещата с члена на комитета далеч не беше такава, каквато си я беше представял: открит диалог, лице в лице. Продължаваше да цари мрак и Модиун трябваше да признае, че тъмнината продължаваше да го заслепява. Беше противоборство, което те започваха не отначало, а от най-върховия момент.
Пръв заговори Модиун.
— За голямо мое съжаление — каза, — от вашите думи и маниери на поведение разбирам, че вие сте далеч от намерението да се отказвате от завладяване на галактиката.
Първата ответна реакция на Зувга бе да се приближи до Модиун в тъмното. Съществото се вгледа по-внимателно в човека, седящ във фотьойла. Едва след това се чу гласът му:
— Изглежда двамата с вас неправилно се разбираме. Ние нямаме никакви завоевателни планове. Откъде вни хрумна подобна идея?
Модиун се отпусна назад. Твърде късно си спомни за думите на Нунули, произнесени в звездолета — бяха абсолютно същите. Тогава Всемогъщият Нунули се беше опитал да се оправдае със статуквото им на поробени раси. Планетите те бяха завладявали от името на Зувгите и за Зувгите. Но на Земята хората бяха изчезнали. Ганиа безмилостно бе атакувана.