Гласът на Модиун бе станал твърд. Констатирал неумолимите факти, той стигна до заключението:
— У мен се създаде впечатлението, че в различни варианти вие сте прилагали едни и същи методи към десетки хиляди други планети.
— Онова, което ние правим, не е завоевание! — Зувгът беше категоричен. — Ние просто решително унищожаваме случайните еволюционни проявления на неправилни форми на живот. Веднага щом дадената планета установи правилното направление на еволюцията, за известно време ние допускаме развитието й, под наш контрол, разбира се, като в крайна сметка я оставяме сама да продължи еволюцията, без допълнително да се намесваме. Никакви усилия на въображението не могат да представят това като завоевание!
Изумлението на Модиун беше такова, че той зяпна с отворена уста. После я затвори. В словесния поток, с който го бяха залели, се намираше… обяснението.
„Господи — замисли се. — Те навсякъде нападат най-приспособените раси, онези, които са преживели еволюционния естествен подбор на своите планети!“
Идеяна бе ужасяваща!
Дори когато самият човек бе започнал да видоизменя животните, подобна идея не беше обсъждана. По-късно, когато подтикнати от Нунули, човешките същества бяха изменили и самите себе си, те бяха пожелали само да наблегнат на чертите, проявили се вече в мътния поток на естествения подбор.
— Какъв е тогава критерият за селекция на подходящата раса? Според кои норми на поведение е бил установен? — заинтересува се Модиун.
— На всяка планета ние въвеждаме форми с най-голяма естествена продължителност на живот — отговори Зувгът. — Можете ли да ми посочите по-добър критерий или по-добра норма за подбор от дълговечността?
Гласът замлъкна. Модиун учтиво зачака съществото да се доизясни. Изминаха няколко секунди. По спокойното дишане на своя събеседник Модиун разбра, че такова обяснение няма да има.
— Вижте какво… — започна тогава той неопределено. После се смълча. Изчака изместно време, след което запита:
— Вашата раса има дълговечен живот… така ли да го разбирам?
— Дълговечен е правилното определение! Да, ние сме бъзсмъртни! — гласът прозвуча гордо. — Това е едно от двете ни най-важни качества!
Модиун предположи, че второто важно качество на Зувгите е да направляват с разума си от разстояние други същества. Но реши да не се отвлича и да не променя темата на разговора. Затова продължи.
— Накратко, вие сте избрали за критерий качеството, което вашата раса очевидно е придобила по пътя на естествения подбор без изменения. Казвам „очевидно“, защото ми се ще да се върна на този въпрос.
Членът на комитета оставаше привидно спокоен.
— Ние сме съвършено обективни. Взехме предвид всички възможни положителни черти на стотици раси!
— И в крайна сметка решихте, че вашите собствени са най-добрите! — не се сдържа и избухна Модиун, без да се интересува как Зувгите бяха стигнали дотам.
— Аз пак ви питам (не се ли появи в тона му искрица раздразнение?) можете ли да вми предложгите по-добро качество от дълговечността?
— Да — отвърна Модиун. — Човешката система за възприятия и преценка. Философията на човека е да живее и воден от един наистина толерантен разум, да позволява и на другите да живеят.
После неочаквано смени темата:
— Виждате ли — аз си мисля за чертите и качествата на човека, вие ми давате за пример чертите и качествата на Зувгите! И двамата в случая сме твърде субективни, не смятате ли?
Последва хладен отговор:
— В момента вие сте в ръцете ни, животът ви зависи изцяло от нашето благоволение! Но от думите ви разбирам, че по-нататъшният ни разговор ще е чиста загуба на време.
Така, нещата се бяха върнали в началото.
Модиун остана в креслото привидно спокоен, но всъщност целият нащрек. Доколкото можеха да определят сетивата му, нищо не се бе изменило. Минутите се занизаха. В системите му за въприятие и въздействие не настана вълнение. Значи, каквото и да правеха, той не можеше да го почувства. Честотите за контрол на Единното Психопространство мълчаха, мълчеше и Космосът. Цялата окръжаваща го Вселена се движеше в пределите на атомната и молекулярната му логика, безразлична към намесата на чужд размирен разум. Което предполагаше, че проблемът е в Модиун, а не извън него.
Зает с тези размисли, в един момент той осъзна, че е настанало времето да направи онова, за което всъщнност беше дошъл. Но какво точно и откъде да започне, все още не беше достатъчно ясно!