Машината му отвърна, че вече от 3453 години, 11 часа, 27 минути и 10 секунди е свързана с всички компютъри на планетата. Докато компютърът му отговаряше, Модиун заключи, че машината просто е програмирана да отговаря на подобни въпроси.
Отвори уста, за да продължи да разпитва, когато изведнъж осъзна как тялото му изпитва болезнено усещане. Разбра, че през цялото време бе нервничил, а това стягаше вътрешностите му. Не знаеше точно от колко време хората се намираха отвъд бариерата, но в края на краищата той принадлежеше към третото поколение. С помощта на информационните центрове в мозъка се досети, че компютрите са били препрограмирани след изолирането на хората.
Кой ли можеше да го е направил?
Модиун опита още веднъж.
— Значи отказваш да ми отвориш вратата?
— Принуден съм да го направя! — бе отговорът. — Аз съм автомат, вие не отговаряте на изискванията и не можете да влезете!
Заявлението на компютъра за нещастие напомни на Модиун за ограниченията на механичните устройства. Проблемът всъщност не беше в машината, а в това кой и как бе променил принципа на нейната работа.
„Да видим дали ще мога да убедя някого от другите да се пренесе в по-голям апартамент и да заживее с мен?“ — реши той.
Забеляза обаче, че хората-животни, с които се бе запознал, бяха изчезнали в малките си къщурки. После си спомни, че Руузб, човекът-мечка, се бе настанил в апартамента отляво. Модиун се отправи натам и почука, все едно на вратата липсваха каквито и да е звънци и бутони.
Изчака един миг. После отвътре се разнесе шляпане на боси крака. Вратата се отвори и на прага се появи едрият мъжага-мечок. Приветливо се усмихна на Модиун.
— Хей — изрече му той, — много бързо се оправи! Влизай, след минутка ще съм готов!
Модиун боязливо прекрачи прага. Страхуваше се, че и тук компютърът на вратата ще откаже да го пропусне. Ала домофонната система зад решетката мълчеше, разговорът му с Руузб не задейства механизма. Явно присъствието на Модиун не му влияеше, при положение че стопанинът на дома си бе вкъщи.
„Значи се активира само при натискане на бутоните?“ — заключи Модиун с облекчение.
Смяташе да предложи на човека-мечка да се засели с него в друг апартамент. Но като че ли сега това май повече не бе необходимо. Модиун не знаеше точно кога и какво щеше да му се наложи да прави. Едно бе пределно ясно — нещо тук, в този свят, не беше така, както трябваше да бъде.
Ала продължаваше да вярва, че културата на животните е останала непроменена, същата, както преди, и едва ли можеше да му поднесе изненади. Сърдечното посрещане и поканата на Руузб му дадоха още мъничко време да обмисли положението и нещата.
„Ще го помоля да се преместим заедно в друг апартамент… малко по-късно!“ — реши той.
III
Половин час по-късно…
Петимата приятели се отправиха към столовата, която се намираше два квартала по-нататък. Озовали се вътре, Модиун поизостана, докато останалите нетърпеливо взеха подносите и се наредиха на опашката. Модиун трескаво мислеше: „Ами ако компютърът, раздаващ храната, откаже да го обслужи? Щеше ли тук и сега да обяви, че той е човешко същество?“
Размислил, той реши да продължи с маскарада. Не беше за вярване, че някой си е дал труда да промени програмата на милиони прости машини и, което бе по-важно, тук поне нямаше никакви външни признаци за това, че бавно създаваната (повече от хиляда години) система за безплатно хранене се е изменила.
Машините автоматично обработваха земята и прибираха урожая. За онези, които преди бяха месоядни, компютрите създаваха различни типове протеини от ядивни зърна, плодове, разни треви, храсти и дървета. За онези пък, които преди бяха тревопасни, по същия начин биваше създавана подходяща храна. Почти всичко зелено, жълто или растящо в гората биваше използвано по един или друг начин от разумните форми на живот. Почти нищо не се изхвърляше.
Прекалено усложнено… Изменението би означавало вмешателство в цялата операционна мрежа. Модиун измъкна храна от контейнерите, които автоматичният компютър му позволи да отвори. Той назова истинското си име, доверявайки се на своята логика. Освен това си спомни, че големите маймуни се хранеха с още много други растения, които на хората пък не се нравеха. Тъй че, не, благодаря.
Когато сипаха в чинията му храната, той се отправи към същата маса, където малко преди това се бяха настанили неговите спътници. До този момент нямаше никакви проблеми, всичко вървеше гладко. Докато новите му познати оживено беседваха, Модиун се настани и започна старателно да дъвче и преглъща храната. Макар и много пъти в края на пребиваването си зад бариерата да се бе хранил, като цяло процесът по поглъщане на храната му бе някак си неприятен.