— И за какво се използва тази енергия? — грубо го прекъсна съществото.
Модиун пое дълбоко дъх.
— От този момент нататък расата на Зувгите ще претърпи изменение и ще поеме по правилния еволюционен път на развитие! В течение на следващите няколко хилядолетия, продължителността на живота на всеки един неин представител ще е, предполагам, около… седемдесет-осемдесет земни години.
Докато обясняваше, Модиун бе започнал да изпитва ново усещане. Емоционалното напрежение на съществото нарастваше, надвисваше над тях в тъмната стая.
Ненадейно… Гласът на Зувга прозвуча неестествено променен.
— Това… изменение в направлението, което вие сте коригирали в нас… Един от моите колеги току-що ме запита… дали не може да се отмени тази пренастройка и да се възстанови първоначалната ни посока на еволционно развитие?
Модиун се колебаеше. Беше изненадан от бързината на тяхната реакция. Беше им нанесъл жестоко поражение… и на практика те мигновено се бяха опитали да възстановят всичко.
„Време е да очаквам ответната контраатака“ — помисли си напрегнат. Но се беше възползвал от техния единствен недостатък — незнанието. Не искаше нищо повече да направи. Неговото препрограмиране вече бе факт и те много добре го осъзнаваха.
Ала се налагаше откровено да отговори на въпроса им.
— В действителност, не съм мислил, но надявам се, може да се даде утвърдителен отговор. Работата все някой ден може да стане, но ще е твърде отегчително, пък се изисква и много време. А трябва най-откровено да ви заявя, че аз нямам никакво намерение да…
Отговорът отново пристигна мълниеносно, което показваше в какъв шок бяха изпаднали.
— Ние сме единствената безсмъртна раса в космоса. — гласът на Зувга прозвуча грубовато. — А вие ни направихте смъртни! Това е неправилно и пагубно зло!
В известен смисъл те имаха право. Нещо, което бе уникално, каквато и да бе причината за безсмъртието им, трябваше да остане непокътнато.
„Но те са безчинствали над толкова хора! — заоправдава се Модиун. — Доводите им вече са несъществени!“
Аз чисто и просто съм атакуван. Аз съм съгласен с тях.
Зувгът продължаваше да настоява:
— Няма нищо по-неприкосновено от естествения подбор. На Земята хората го промениха, като видоизмениха животните…
Гласът продължаваше своя монолог, но за един определен момент той бе единственото, което Модиун възприемаше. Смисълът на думите не достигаше до съзнанието му. Модиун се почувства физически нестабилен, отпаднал. Беше се изморил. Отмалял. Тръсна глава, помъчи се да проясни зрението си. Звуците се размиваха в мозъка му, превърнаха се в нечленоразделен поток от изшепнати звуци. С крайчеца на съзнанието той следеше възстановяването на своите сетива, а след това леко изумен се досети: „Силата на думите е необятна, тя не само създава, но и убива. Чрез думите в момента те започват да ме контролират и управляват!“
Възможно ли беше той да поеме огромния риск и да активира в отговор системите си за възприятия и въздействие, за да се защити?
Възникналата тревожна мисъл като че ли го облекчи, привидно безпокойството му намаля. Не изпитваше нищо, освен световъртеж. Разбира се, не фатален, дори не бе и непоносим. После го навести идеята, че всичките оскръбления, измами, заговорите на тези същества бяха нарушили чистотата на неговите реакции. „Изминах дълъг път — замисли се той, — и вероятно по-голямата част от него в неправилната посока!“ Но при така стеклите се обстоятелства Модиун за нищо не съжаляваше.
Вече се бе посъзвел и контролираше положението.
Започна отново да възприема гласа на члена на комитета.
— Моят колега предлага да ви върнем жената в замяна на нашето възстановяване. Според него тази жена ви е нужна за оцеляването на собствения ви род. Тя самата е в безсъзнание и в опасност! Затова смятаме, че нямате избор!
Модиун бе зашеметен от бързината и безупречността на тяхната логика. Бяха позволили да открият пробив в системата им, бяха допуснали някои фатални грешки. Но и хората бяха сторили същото. А Зувгите отново вземаха превес. Човекът едва ли можеше да успее, освен ако…
„Хванаха ме — помисли си той. — Не мога да използвам системата за възприятия и въздействие, за да получа информация. Те могат да я унищожат. Но едва ли ще се осмелят да действат по този начин срещу мен, защото аз съм единственият, който може да им помогне…“
Получило се бе пълно равновесие на силите между човека и неговия най-опасен противник. В ситуацията имаше някаква зловеща красота.
Проблемът обаче продължаваше да съществува.