Във всеки човешки мъжки индивид съществуваше нещо тайнствено, една изплъзваща се, неестествена, безкрайно упорита и настойчива безсмислена умствено-емоционална нишка, която го правеше най-омразното същество в галактиката.
В далечните времена при най-малкия изгоден случай той изцяло щеше да използва преимуществата на всяка случайност, за да се издигне над другите човешки същества. И никаква политическа система не би могла да го удържи. Както и нямаше да има никакъв предел за неговата алчност.
Зувгите се оказваха прави. Човешката раса трябваше да изчезне.
Мисълта със закъснение се вряза в съзнанието му. Те грубо бяха проникнали в мозъка му, бяха му внушили тази идея в момента, в който той бе изпитал лек световъртеж. Впечатлението, че бързо се е възстановил, се бе оказало невярно. Илюзията беше перфектна, осъществена от класни експерти.
„Битката бе истинска! Те ме победиха и аз ги победих! А сега нанасят своя съкрушителен удар, за да си отмъстят!“
„Странно!“ — удиви се той.
И двете раси бяха негодни. Разбира се, онова, което Зувгите правеха със себе си, засягаше не него, а единствено тях самите. Значи трябваше да отмени промяната, която бе направил в тях. Бе повече от ясно.
Съвсем наблизо в тъмнината се разнесе гласът на Руузб.
— Дуулдн, струва ми се, че нашето приятелче се събуди.
— Оффф!
За няколко секунди човекът-ягуар изглеждаше объркан. После тромаво се изправи на крака.
„Сега ще включи осветлението…“
Модиун неволно се напрегна, приготви се да посрещне ослепителното изригване. Когато светлината блесна, той зажумя, примига с очи.
— М-д-а-а-а… Правилно си забелязал! Той действително се е събудил!
Беше Дуулдн. Двамата с Руузб наближиха кревата, надвесиха се отгоре му.
— Приехме твоите мисли! — долетя до Модиун дрезгавият глас на Руузб. — Преди да отиде на танци, Судлил ни помогна да осъществим мисловна връзка с твоя разум. Направо си за оплакване, приятелю!
— Как така за оплакване? — Модиун не проумяваше и говореше като автомат. — За какви танци става въпрос?
Човекът-мечка се направи, че не чува въпросите му.
— Судлил ни обясни, че ти сам би трябвало да се справиш с тяхната хипноза… Иначе… За нея това би означавало да насили мозъка ти и да проникне в неприкосновеността на твоите тайни!
— Точно така! — съгласи се Модиун. Разумът му беше спокоен. — Н… но… след като ви е свързала телепатично с мен, все едно е направила същото! Това си е чисто посегателство!
— Е, Судлил прецени, че оттук нататък всичко вече е в нашите ръце! — обясни му Дуулдн, изпълнен с доволство. — И повярвай ми, друже, ние нямаме никакви скрупули! Готов ли си Руузб?
— Да, готов съм! — закима човекът-мечка. Бе някак си напрегнат.
— Чуй сега какво е положението, приятелю! — започна Дуулдн. — Трябва да се решиш! Помолихме Судлил така да подготви нещата, че или ни убиваш, или ни позволяваш да ти помогнем да унищожиш зувгската хипноза и да я изхвърлиш от нервната си система. Така че приготви се да се сражаваш за живота си!
Модиун приседна на ръба на кревата. Погледът му се плъзна от едното лице на другото. И двете бяха изпълнени с решимост. Развълнуван от онова, което прочете, той каза:
— Ще съм принуден да активирам срещу вас моите възприятия!…
— Да! И това ще ни убие — отвърна Руузб, — след връзката, която установихме със Судлил и с теб…
След което, без да чака, юмрукът му се стрелна към гърдите на Модиун. Ударът бе толкова силен, че дишането на човека секна.
— Господи… — с мъка учлени Модиун.
Но не можа да довърши. В същия миг Дуулдн му нанесе жесток удар в слепоочието.
— Активирай възприятията, за да се освободиш от хипнозата! — закрещя човекът-ягуар.
Юмрукът на Руузб разтресе челюстта му и Модиун издаде странни гъргорещи звуци.
— Слушайте, не е хубаво така да… — запищя неистово той. — … тяхното безсмъртие…
Дуулдн прекрати думите му с директен прав в стомаха.
— Активирай възприятията, глупако!
Модиун направи отчаяни усилия да се защити. Съвзе се на колене пред вратата, където Руузб го бе хванал за врата, душеше го и крещеше:
— Активирай, мръсник такъв безподобен!
Бавно, на тласъци, у Модиун започна да се оформя идеята, че внушението действително можеше да приема най-различни форми. Методът на Зувгите наистина бе повече от съвършен.
Минута по-късно лежеше проснат на пода. Дуулдн седеше върху краката му, а коленете на Руузб го притискаха в бицепсите. Юмрукът на човека-мечка висеше надвесен, явно готов с всичка сила да нанесе решителен удар в лицето.
Това вече бе прекалено. Човекът най-сетне се предаде.