— Не удряй! — произнесе с мъка. — Ще направя всичко, каквото поискате!
Дълбоко в съзнанието му проблесна искрица почуда. Определено Зувгите никога не си бяха помисляли, че някой ще се загрижи за съдбата на човешките същества.
Надвесеният юмрук се отпусна.
— Добре тогава! Активирай възприятията!
Модиун се подчини. После пое дълбоко дъх.
— Каквото било — било! Не е правилно, но стореното — сторено!
Те се изправиха на крака. Прегърнаха го. Очите на Руузб се бяха налели със сълзи.
— Приятелю… — захълца той. — Беше най-трудното, което съм вършил в живота си! Но сега има още нещо, което си длъжен да направиш! Четири милиарда човешки създания са решили, че животът не си заслужава да бъде живян. Така ли е?
Модиун изчакваше. Долавяше, че не е необходим никакъв отговор на подобен въпрос. Човекът-мечка продължи:
— У теб все още трябва да се таят наслоени утайки от подобна нелепост, когато под хипноза си помагал на Зувгите. Прав ли съм?
Беше самата истина.
— Значи сега е време да въздействаш на твоите приятели, за да се убедят те, че няма нищо подобно. Тъй че ето какво — или тази жена ще забременее от теб през следващите няколко седмици, а защо не и по-рано, и ние ще останем тук да следим дали работата е свършена, както трябва, или ще ти хвърлим още един здрав бой, но много по-жесток, отколкото преди малко! Знаеш какво трябва да правиш! Избирай!
— Ами-и-и… — започна колебливо Модиун. — Струва ми се, че съм съгласен. После, в края на краищата, тя е и моя жена!
Модиун се смееше, танцуваше и подскачаше. Всички хора-животни край него се носеха, весело пляскаха с ръце. Но той бе най-освободеният. Двигателните му центрове винаги бяха имали някакви ограничения, но сега за известно време ограниченията бяха изчезнали. Ритмичната музика се разливаше, акордите звучаха в ушите му, подбуждаха тялото му към движение. Резултатът бе бърз, но удивително изящен танц.
Той умело се промъкна сред жизнерадостната подскачаща тълпа, за да стигне с последно грациозно завъртане до жената и да я улови в същия миг, в който и тя с пленителна лъчезарна усмивка се обръщаше към него. Преливаща от щастие, Судлил със звънлив смях пое ръцете му, които я обгърнаха и понесоха уверено в ритъма на танца.
И тъкмо в този момент, когато стъпките им се обединиха, за първи път погледите на двамата се срещнаха.
XXXVII
За пореден път същата мисъл, или по-скоро нов неин вариант, проблясна в мозъка на Модиун.
Всичко е твърде убедително!
Модиун остави мисълта да проникне на тласъци в съзнанието му, изчака я да приеме форма и докато хаосът от повърхностни пулсации търсеше контакт с него, разумът на човека трескаво се вкопчи в нещо друго, ужасяващо: не всичко е толкова убедително!
Пред него лицето на жената като че ли потрепера. Двамата продължаваха да танцуват. Но илюзията, защото в момента Модиун така го възприемаше, продължаваше да е относително стабилна.
Ала той вече не бе част от играта. Изпълнен с любопитство, зачака паметта му да се прочисти от наслоилата се в нея плява, докато правилното възприятие си проправи път. Затова не бе особено изненадан, когато следващото проявление бе ново видение, поредната халюцинация: Банлт, човекът-плъх, неочаквано изникна пред него. Заговори му неуверено:
— Моята философия ли… Какво е това философия?
Двамата стояха един срещу друг: високият едър човек и човекът-плъх, също висок, но малко по-слаб… Стояха неподвижни в блещукащия мраморен коридор на земната съдебна зала и Модиун се мъчеше да му обясни, че философията е, така да се каже, една постоянна причина за действие. Затова…
— Коя беше причината, накарала те да откраднеш колата?
— Казах ти вече, прецених, че имам пълното право да го направя!
Банлт замълча. Протегна безпомощно ръце и зачака.
— Значи искаш да кажеш, че в този, създаден от хората свят, хората-хиени могат съвсем законно да поемат управлението на планетата, докато останалите да влизат в раздори заради незначителни нарушения на равенството?
Човекът-плъх замига на парцали.
— Хей? Аз ли съм казал всичкото това?
Изглеждаше впечатлен.
След което виденията на Банлт и на коридора се стопиха, изчезнаха като сцена във филм.
Макар все още Модиун да беше в плен на халюцинацията, краката му здраво го държаха. Той търпеливо зачака това състояние да премине, убеден, че мозъкът му продължава да се стреми да преодолее окончателно всякакво съпротивление. Краткият диалог с Банлт, който никога не се бе състоял в реалния живот, бе поредният опит от страна на Зувгите да дискредитират човечеството. Още веднъж те му бяха показали, че човекът и неговите разумни животни бяха шайка разглезени, непоправими, изпуснати и нерационални същества.