Токораз Исто
ЯТАГАН И МЕЧ
исторически роман в пет части
пета част
БИТКАТА
© автор; Токораз Исто
© издател: Стоян Цветкашки
гл. редактор: Христина Шопова
редактори: Владимир Фрит, Стоян Цветков, Алпер Мюмюн
тех. редактор: Йорданка Цветкашка предпечат: Христина Шопова печат: студио “Пиксел” ООД
форматиране и корекции: buba – 2016 год.
http://4eti.me ™
http://ekni.ga ™
ISBN 978-954-25-0130-5
Издаването на тази книга се подпомага от www.dadao.org
СЪДЪРЖАНИЕ
I Глава ИБРАХИМБЕЙОВИЯ САРАЙ
II Глава БОЛЯРОВИЯ ХАН
III Глава ДЯВОЛСКАТА ДУПКА
IV Глава КАРАРИЗОВО
V Глава БОЛЯРЦИ
ЕПИЛОГ
APPENDIX V
I Глава
ИБРАХИМБЕЙОВИЯ САРАЙ
– Ти?!? Ти?!? Ти?!? – двамата мъже стояха един срещу друг и мълвяха тези думи. Те като че ли не можеха да кажат нищо повече. В мъжа, който беше излязъл от гората, се появи желание да прегърне този, който със сокола си избиваше гълъбите му. Цял живот той бе убивал и бе сял разруха и смърт. Той беше хайдутин, войвода и кесиджия, (Освен кесиджия, водачите ги наричат също "балтъджия", "калаузин" и "ватафин". Русалии е бойна игра, която запазвала през вековете бойната форма на българите. Тя е останала от древното българско езичество. Подобно на русалиите били калушарите и много други празници, дошли от езически времена и от времето на древните българи) за него да си наложи самоконтрол бе въпрос на чест. И сега, въпреки силата на чувствата, която го заливаше, успя да запази самообладание.
Мъжът със сокола, който допреди малко бе държал ръката си върху ятагана, също беше развълнуван. Отначало той стоеше като парализиран и всичките му мисли и волята му за движение бяха изчезнали, причината за това беше, че пред него стои кесиджията – човекът убил учителя му Явуз Чилик. В първия момент, в който разбра, че стои пред кесиджията, изпита притеснение и в гърдите му се процеди тънка струйка страх. После го заля гняв, но когато се взря още по-добре в лицето на мъжа и разпозна чертите му, той вече съвсем се обърка. Всички тези чувства се смесиха с чувството на липса, с любов и един първичен повик на кръвта, които пронизваха цялото му същество. Ако беше по-слаб, щеше да се разплаче, но той не можеше, сълзите му бяха пресъхнали много отдавна. С тях той беше отмивал кръвта, която бе измърсявала паметта и съвестта му. Очите му не можеха да отделят и една капчица, те бяха пресъхнали и той вече никога нямаше да заплаче, дори за себе си.
– Братко! Братко! – двамата мъже тръгнаха един към друг, но после като че ли овладяха чувствата си и размислиха. И двамата като по команда спряха.
– Ти!? Жив ли си?! Мислехме, че си мъртъв! И майка и татко, и баба и дядо си тръгнаха от този свят, но всъщност в себе си те оплакваха... Петко!
Очите на еничара може би бяха пресъхнали, но сърцето му плачеше с кървави сълзи. Той си спомни лицата на майка си и баща си, на баба си и дядо си. Най-близките му хора, които толкова много обичаше, бяха мъртви. Сега разбра със сигурност, че са мъртви. Досега само го беше мислил и го очакваше, но сега за пръв път го научи със сигурност. Една от причините, за да не отиде досега в Боляровия хан, беше, че не се чувстваше готов за новината, че роднините му вече не са сред живите. Чувстваше известна вина, че е бил далеч от тях, когато това се бе случило. Едва сега, когато чу думите на брат си, Ибрахим разбра, че през цялото време е имало и още нещо. Той не искаше да вижда никого от Боляровите, защото там нейде, вътре дълбоко в себе си, той ги обвиняваше. Те го бяха прокудили и никога не го бяха потърсили. Скрито, неизказано, той ги беше обвинявал цял живот за това. Те го бяха предали, бяха го лишили от собствената си любов, защита и подкрепа, те го бяха направили сирак. Той ги обвиняваше за всичко, което му се беше случило, за това, че цял живот бе живял сам, че го бяха взели при девширме, че беше станал еничар, че цял живот беше живял като животно, цял живот или го бяха преследвали, за да го убият, или той бе преследвал, за да убие.
Сега усещаше силата и тежестта на всички тези обвинения. Той бе прав за себе си, те се бяха отнесли лошо с него. Бе сигурен, че и за него, както и за по-големия му брат, тъгата на родителите му е била безмълвна, а ето, за по-малкия му брат се бяха грижили и го бяха подкрепяли. Като че ли дяволът му шепнеше и той попита:
– Яне, майка и татко казаха ли нещо, което да ми предадеш? Някакви последни думи?
Явно кесиджията бе затруднен. Самият той беше израснал и живял далеч от родителите си и не бе имал подкрепата им, така както брат му смяташе. Сега обаче нямаше как да му разкаже за всичко това. Той бе свикнал да убива, но никога не бе обиждал хора, затова каза: